Улица „Консервна“ е своеобразна поема – скърцащи звуци, песни и смрад, разпиляна тенекия, ръжда и трески, нащърбени паважи, обрасли с бурени дворове и бунища, работилнички за сардели, автомобилни сирени, гостилници и публични домове, малки претъпкани бакалнички и нощни приюти. Но улица „Консервна“ е и меланхоличното сборище на „светци и ангели, благочестивци и мъченици“, чието богатство се състои единствено от... неплатени сметки.

Предлагаме ви откъс:

Улицата на консервните фабрики в Монтерей, Калифорния, е цяла поема, смрад, проскърцващи звуци, особена светлина, песен, навик, носталгия, блян. Улица „Консервна“ – това е събраната и разпиляна тенекия и желязо, ръжда и трески, нащърбен паваж и обрасли с бурени дворове и бунища, работилници за сардели, сглобени от вълнообразна ламарина, автомобилни сирени, гостилници и публични домове, малки претъпкани бакалнички, лаборатории и нощни приюти. Нейните жители, както веднъж бе рекъл един, са „проститутки, сводници, комарджии и негодници“, с което е искал да каже „всички“. Но ако беше надникнал към улицата от друго ъгълче, той може би щеше да ги види като „светци и ангели, благочестивци и мъченици“, при което смисълът не би се изменил.

Сутрин, когато риболовната флотилия се завръща с улов, малките кораби с грибовете се заклатушкват тежко в залива и надуват сирените.

Претоварените лодки се избутват до брега, където фабриките са натопили опашките си в залива. Тази метафора е преднамерено избрана, защото, ако фабриките натопяваха в залива не опашките, а устите си, консервираните сардини, които излизат от другия им край, щяха да бъдат, поне фигуративно казано, още по-ужасни. След това свирките на фабриките започват да пищят и в целия град мъже и жени се напъхват в дрехите си и тичешком пристигат на Улицата за работа. Тогава блестящите автомобили докарват висшите класи: надзиратели, счетоводители, собственици, които изчезват в канцелариите.

После – от квартала на италианците, китайците и поляците – идват мъже и жени в панталони, с гумирани палта и мушамени престилки. Те се втурват да чистят, да нарязват, да пълнят, да мариноват и консервират рибата. Цялата улица тътне, въздиша, крещи и дрънка, а в това време сребърните рибни реки все така се изливат от лодките, лодките пък се издигат във водата все по-високо и по-високо, додето най-сетне се изпразнят. Фабриките боботят и тракат, и скърцат, докато изчистят, нарежат, мариноват и консервират и последната риба. И тогава свирките отново запищяват – вир-вода мокри, вмирисани и уморени италианци, китайци и поляци, мъже и жени, се пръсват и поемат по хълма към града, всеки по своя път, а Улицата на консервните фабрики става отново такава, каквато е: тиха и вълшебна.

Връща се нейният нормален живот.

Безделниците, които от погнуса са се оттеглили под черния кипарис, се появяват и насядват върху ръждясалите тръби в запустелия двор. Момичетата на Дора излизат за малко на слънце, ако има слънце.

Носител на „Пулицър“ и Нобелова награда за литература, безкомпромисен творец - идеалист и независим поборник за справедливост, Джон Стайнбек (1902--1968) е автор на 25 романа, осветлили крушенията, но и триумфите на човешкия дух. Роден в калифорнийския град Салинас, писателят познава и съчувства на неволите на местните фермери и работници от началото на 20 век. Неговият утопичен хуманизъм не просто респектира, той определя облика и мисията на творчеството му като цяло.

цена: 12 лева, издателство "Colibri"