Роман Полански е роден на 18 август 1933 г. в семейството на полски евреин и руска полуеврейка. Връща се със семейството си в Полша през окупацията, двамата с баща му оцеляват по времето на Холокоста. Роман Полански е един от най-големите съвременни кинорежисьори, известен продуцент, автор и актьор. Заради мрачната си, уникална перспектива и нихилистичния си подход към воденето на разказа, той е забележителна фигура в световната кинематография. Филмите му често се сравняват с тези на Алфред Хичкок - заради характерната употреба на черен хумор, напрежение и сюрреализъм. Той често разказва аморални истории за обикновени хора, борещи се с един враждебен и ироничен свят. От 1978 г. Полански живее във Франция, снима навсякъде, с изключение на САЩ, където фактически са заснети само два от филмите му – Бебето на Розмари и Китайски квартал. Невъзможно е да забравите и произведения като Пианистът (2002), Деветата порта (1999), Горчива Луна (1992), Безумецът (1988), Тес (1979), Наемателят (1976), Китайски квартал (1974).
Роман Полански разкрива в детайли своя живот – богат и наситен с преживявания като в роман. Той разказва за детството си в окупираната от нацистите Полша, за годините си на учение в Лодзката филмова школа през 50-те, за първите си години в Париж и усилията си да се наложи като режисьор, както и за международните си успехи в лондонския и в холивудския си период през 60-те. Полански не спестява подробности за браковете и приятелствата си. Заедно с него преживяваме с пълна сила трагедията, сполетяла го, когато бременната му съпруга и още неколцина техни приятели са зверски убити в дома им. Последвалите години са изпълнени с разочарования, арест и затвор по обвинение в изнасилване на малолетна. След всичко преживяно от средата на 70-те насам Полански най-после постига своето професионално и персонално възраждане във Франция. Предлагаме ви да прочетете откъс от книгата "Роман за Полански":
***
"Бих желал читателят да си спомни, че тази книга е написана преди повече от трийсет години. Като я чете днес, човек има чувството, че сме живели на друга планета. Забравили сме колко толерантно и свободно е било нашето общество". - Роман Полански, есента на 2015 г.
Колкото и далеч да се връщам в спомените си, границата между действителност и фантазия е отчайващо неясна.
Беше ми нужен почти цял живот, за да разбера, че точно в това е ключът към съществуването ми. Стигнах до тази истина след много скърби, сблъсъци, катастрофи и разочарования. Но пък видях как се разтварят пред мен врати, които в противен случай биха останали затворени завинаги.
Изкуството и поезията, фантазията и измислицата винаги са ми изглеждали по-реални от ограничения свят на комунистическа Полша, където израснах. Бях съвсем млад, но имах чувството, че съм различен от околните; живеех в друг свят, който беше само мой, защото бе плод на въображението ми.
Не можех да присъствам на колоездачно състезание в Краков, без веднага да си представя, че съм бъдещ шампион. Не можех да гледам филм, без да видя себе си в главната роля и дори като режисьор зад камерата. Седнал на последния балкон в театъра, нито за миг не се съмнявах, че рано или късно именно аз ще привличам погледите на всички от сцената във Варшава, Москва и дори – защо не – в Париж, културната столица на света, толкова далечна и толкова романтична. Всички деца мечтаят по същия начин. Но за разлика от повечето, които скоро се примиряват със сивотата на ежедневието, аз нито за миг не се съмнявах, че мечтите ми ще се осъществят. Бях обладан от наивната и глуповата увереност, че това не само е възможно, но е и неизбежно, предопределено и ще се сбъдне, точно както и унилото съществуване, което нормално би ми било отредено.
Приятелите и близките ми, свикнали с тази мания за величие, много скоро започнаха да се отнасят с мен като със смешник. Винаги съм обожавал да разсмивам и на драго сърце играех тази роля. Не се засягах. На моменти пред мен се изправяха такива препятствия, че имах нужда от цялото си въображение само за да оцелея.
Не много отдавна, през една януарска вечер в театър „Марини“ в Париж една от детските ми мечти се сбъдна като надмина всичките ми фантазии. Облечен като Моцарт по френска мода и с напудрена перука се готвех да изляза на сцената в двойната роля на режисьор и изпълнител на една от главните роли в представлението. Публиката на премиерата, смес от политици и филмови звезди, от известни личности и светски величия, беше това, което журналистите обичат да назовават блестяща. Естествено бях очарован и поласкан, но мислех повече за старите си приятели, които бяха дошли да ме подкрепят с присъствието си. Някои идваха от другия край на света и това означаваше, че за тях значех нещо, че в крайна сметка имах в най-широкия смисъл на думата семейство.
Пиесата, която щяхме да играем, беше „Амадеус“ от Питър Шафър. От началото до края на представлението неуморните. „вентичели“, както наричат клюкарите, обявяват и обясняват действието подобно на античния хор. Тъй като чаках зад кулисите, заслушан в тяхното змийско съскане, сякаш чух неясното шушукане на гласове от миналото ми. Някои ми се караха и ме упрекваха за вечните ми бленувания, но долавях и онези, чиито насърчения ми помогнаха да ги осъществя.
В този миг границата между действителност и въображение наистина престана да съществува. В крайна сметка те се бяха слели в едно.
В определеното време излязох на сцената и започнах да играя със същата лекота и липса на задръжки, както играех като дете пред приятели. Но докато изживявах последните трагични години на Моцарт, отново започнах да бленувам. Внезапно открих, че някаква театрална нишка свързва различните привидно разпокъсани събития в живота ми – моментите на възход и драма, радостите и мъките, страстите и напълно реалните с жестокостта си страдания. Еднакво трудно ми беше да различавам лицата, забелязани отвъд светлината на рампата, и фантомите от миналото ми. Сякаш играех пред всичките си приятели, пред всички хора, които съм обичал някога и сега, пред живите и мъртвите.
„Амадеус“ свърши. Залата светна; публиката стана на крака и ни аплодираше, викайки ура. Многократно ни извикаха на сцената. Все още замаян, преминах пеша стотината метра, които ме отделяха от нашия клуб, където от няколко години бях постоянен посетител. С помощта на шампанското открих, че разликата между минало и бъдеще продължава да ми се изплъзва, макар че междувременно празнуването на премиерата ни бе в разгара си. В ума ми този празник се смеси с подобни моменти, които бях преживял в Лондон, Ню Йорк, Лос Анджелис и съвсем наскоро във Варшава.
Всъщност бях режисирал и играл в полска постановка на „Амадеус“ малко преди да започна работата по спектакъла в Париж. Престоят ни във Варшава се състоя преди военния преврат, който попречи на много мои полски приятели да дойдат на парижката ми премиера. Дори баща ми, който никога не би пропуснал такъв случай, не успя да излезе от Краков.
„Войната“, както ние поляците казвахме, хвърляше зловещата си сянка върху онова, което би трябвало да бъде най-веселият и най-светъл момент от кариерата ми. Премиерата ни във Варшава бе особено вълнуваща, защото присъстваха много от хората, които ме бяха учили и създали. Срещайки ги, говорейки с тях, посещавайки места, които не бях виждал от детството си, се потопих в спомени.
Детето възприема нещата с яснота и непосредственост, които никога повече няма да притежава.
Първите ми спомени са от улица „Коморовски“ в Краков, където живеехме, когато бях на четири години. Над всяка външна врата имаше каменна скулптура на животно в стил сецесион – слон, бизон, таралеж. Митичното животно над номер девет беше някакъв грозен хибрид – полуорел, полудракон.
По онова време къщата бе новопостроена и все още миришеше на прясна боя. Имаше два апартамента на площадката на втория етаж. Нашият бе вдясно, малък, светъл, слънчев, модерен с изключение на традиционните фаянсови печки. Двете основни помещения гледаха към улица „Коморовски“ – спокойна и богаташка. Зад кооперацията имаше оживен пазар. По онова време селянките все още продаваха маслото и яйцата от врата на врата и техният мирис на ферма се смесваше с незабравимото ухание на самуните хляб, разнасяни от чираците на хлебарите.
Майка ми беше много подредена жена. Апартаментът ни беше безупречно чист. Единственото кътче на безпорядък бе малък килер до страничната стена на балкона, където бе пълно с всякакви вехтории, сред които и един тайнствен апарат. Баща ми твърдеше, че това опасно нещо му показвало кога го лъжа. Донякъде склонен да вярвам в съществуването на такъв уред, страшно ме беше яд, че го държим в дома ни. Подлагаха ме на този домашен детектор на лъжата всеки път, когато ме подозираха, че не казвам истината. Много по-късно успях да разбера, че всъщност става дума за стара лампа с много чудновата конструкция.
Баща ми не беше богат, но нищо не ми липсваше. При все това бях във всяко отношение взискателно, трудно и нахално дете, изпадах в нервни кризи – гадно, разглезено хлапе. Защо? Може би заради дългите руси коси, които ненавиждах, защото заради тях възрастните често ме взимаха за момиче. А може би по този начин реагирах на онези, които ми се подиграваха и имитираха моето френско „р“. Родил съм се в Париж в годината, когато Хитлер идва на власт, и съм прекарал там първите три години от живота си, за които нищо не помня, но бях възприел френски акцент и се отървах от него едва на пет или шест години. На всичко отгоре имах проблем и с малкото си име. В желанието си да ми дадат нещо френско, родителите ми ме бяха записали като Реймон, като погрешно бяха решили, че то съответства на доста баналното име Роман. За жалост обикновен поляк не може да произнесе Реймон и казва Ремо. Екзотизмът на това име ме дразнеше и ме изпълваше с такъв гняв, че побързах да го сменя при първа възможност. От този ден за всички, с изключение на някои възхитени роднини, станах Роман и дори, както казваха умалително на полски, Ромек.
Винаги трябваше да стане моето. Както баща ми впоследствие ми натякваше, крещял съм, когато искал да ме държи за ръка по ескалатора в метрото. Удрях с крак и посинявах от яд. Реагирах по същия начин, когато той искаше да си вземе скъпоценния фотоапарат, който влачех зад себе си като играчка.
Сърдех се за нищо и никакво. На 18 август, за петия ми рожден ден, леля Теофила ми подари разкошна червена пожарна кола с истински гумени колела, подвижни стълби и отряд пожарникари. Докато родителите ми и гостите им разговаряха с наслаждение – тържеството май бе повече в тяхна чест, отколкото в моя, – аз се оказах изоставен и реших да се възползвам от случая и да разгледам по-подробно подаръка. След като свалих членовете на отряда, реших да махна и шофьора от седалката. Фигурката се счупи в ръката ми – беше залепена. Ужасèн, бързо я скрих в най-близката печка. Когато възрастните решиха най-сетне да ми обърнат внимание, забелязаха липсата на шофьора на колата ми. Престорих се, че не знам нищо, но майка ми веднага намери липсващата фигурка. Хорът от снизходителни смехове за малката ми пакост ме нарани повече и от най-строгото наказание.
Всички тези сцени нахлуват в паметта ми безразборно, но са останали невероятно живи и отчетливи. Тъй като все още няма нито едно предубеждение, което да му служи за сравнение, умът на детето с цялата си свежест и непокътнатост възприема новите впечатления и ги натрупва в безпорядък.
***
"Роман за Полански" излиза на българския книжен пазар от издателство "Колибри".
