Филип Лхамсурен живее, за да пътува. В биографията си на изследовател записва три големи експедиции, отвеждащи го в най-дивите територии на планетата. Първото му голямо пътуване е на изток към монголските му корени, след него прекосява десет хиляди километра до Памир, а през 2015 година се отправя към необятната Амазония.
Преживял детските си години в бежански лагер и интернат, обучавал се в редиците на Френския чуждестранен легион, така неговият живот е белязан да странства сам и далеч от утъпканите пътища на света и да разказва за тях в книгите си "Душата на човека" и "Забравените пътища".
Стилът му е жив, див, проницателен, а любовта към природата го води до прозрения, които съвременният човек има огромна нужда да осъзнае.
"Животът не изисква да бъдеш последователен, търпелив, стремителен; животът изисква да осъзнаваш последствията на всеки свой избор", казва Филип Лхамсурен.
"Амазонската джунгла буквално ме погълна. Стъпките, които оставях след себе си, изчезваха за секунди в гъстата растителност. В безбройните потоци откривах пределите на собствената си устойчивост. Под вечната сянка на дърветатa изпитвах неудържим страх и дълбока тъга, детско любопитство и опияняващо възхищение, срещах и лице в лице унищожаването на нашия свят. Тази експедиция ми отне пет години, няколко пъти щях да загина в джунглата. Нараних любимите си хора, открих приятелства, опитаха се да ме убият, изживях всичко сам, но не бях самотен. В основата на всяко мое действие стоеше връзката с Природата. Връзка, която днес е в огромна опасност, защото човечеството не изпитва отговорност към земните си корени", допълва Филип Лхамсурен.
Представянето на книгата и документалния филм "Прегръдката на Амазония" от Филип Лхамсурен ще бъде на 29 юни (понеделник) 2020 г. от 18,30 ч. В кино "Люмиер" (пл. България 1). Филмът е с продължителност час и половина.
Книгата "Прегръдката на Амазония" ще бъде продавана на място. Входът ще е с безплатни пропуски, които ще се раздават преди влизане за прожекцията. Публиката трябва да носи лични защитни средства съобразно нарежданията на МЗ. Хора без маски няма да бъдат допускани в киното. Местата в залата ще бъдат запълвани до изчерпване на капацитета от 50%.
Прочетете откъс от "Прегръдката на Амазония", която излиза от издателство "Книгомания". >>>
Табатинга, Амазония
юли 2015 г.
ПРЕДИСЛОВИЕ
Всичко приключва тук. На тази граница дълбоко в джунглата на Амазония, където река Амазонка напуска Перу и продължава да тече през територията на Бразилия под името Солимойнс. Наоколо са хиляди километри дъждовна гора, дотук не водят земни пътища. Може да се добереш само по въздух и вода. Половината от градчето, в което пристигнах току-що, се намира в Колумбия, но никой не си прави труда да сложи печат в паспорта ми. Подобни формалности не важат в този отдалечен район, по-известен под името Тres Fronteras, скрит между три държавни граници, които са се превърнали в основен приемно-предавателен пункт в международния трафик на дрога и производство на кокаин. Наркотици, оръжие и насилие – това е наследството, оставено от империята на картелите. Няколко десетилетия гнездото им е било тук.
В радиус от петстотин километра са открити около двайсет тайни летища. Повече от десет хиляди бойци, оборудвани с най-модерна техника, са контролирали района. Колумбийската армия дълго време е водила война, за да ги изтласка от джунглата. Успява едва в началото на 2001 година. Въпреки това генерално нищо не се е променило.
Металносивите военни катери враждебно плискат калните води на река Амазонка. Пиян индианец с липсващи фаланги на дясната ръка се катери по грубите дъски, издигнати над нивото на водата. Сред хаотично застроените бараки се носят канута с двутактови извънбордови двигатели, натоварени с багаж и хора. Седя върху стара продънена пирога и гледам реката пред мен. Пуша първата си цигара от много време насам, защото просто нямам идея какво друго мога да правя тук. Чакам, без да зная точно какво, задавам си въпроси, идващи от дълбините на сърцето ми. Отговорите отлежават някъде сред милионите квадратни километри дъждовна гора.
Пътешествието ми приключи почти по средата, далече от планирания край… но усещам, че този край няма да бъде окончателен.
През изминалите дни главоломно изгубих шансовете си за какъвто и да е успех в тази експедиция. Голяма част от екипировката ми потъна в реката, беше унищожена от ежедневните дъждове или просто окрадена от местните общности.
Единствената ми връзка със света – сателитният телефон, също се развали от влагата. В продължение на три седмици се борих с бързото течение. Няколко пъти почти не се удавих, за малко не ме премаза падащо дърво, но това не беше най-страшното, което преживях.
Някои неща просто е трябвало да се случат, сега осъзнавам, че не бях достатъчно подготвен да се справя с тях. Всичките ми опити да се сближа с хората по реката не доведоха до нищо добро. Бях гонен от земите им и рекетиран, нямах какво друго да правя освен да избягвам всяка следваща среща. Отдалече изглежда лесно, но в действителност всяко мое движение се следеше. Слухът, че сам чужденец се спуска по течението върху индианско кану, беше плъзнал из цялата джунгла. Получавах ясни предупреждения от минаващите лодки, че ще бъда убит. Безизразни лица и красноречив жест с показалец, минаващ през гърлото. От ухо до ухо. Два дни по-късно някой изстреля по мен три куршума. Светкавично загребах към основното течение на реката, където водата бързо ме отнесе надалече от опасния бряг. Предполагах, че нападателите имат лодка с двигател и скоро ще ме настигнат. През следващите дни и нощи гребях в страх. Обръщах се постоянно, в ушите ми отекваше шумът от двигател, който ме преследва. Никой нормален човек не би издържал на свистящите край него куршуми.
Съумях да се спася, за да открия една сутрин, че кануто ми е изчезнало. Не знаех как да се справя, бях загубил всичко, бях сам насред нищото, гневен и уплашен. Поставените цели потънаха в един смъртоносен кошмар. В този миг единствено инстинктът ме мобилизира, за да оцелея. Скочих с малка надуваема лодка, която нося винаги в раницата си специално за извънредни ситуации. Реката беше придошла от обилните дъждове, носейки много отломки от дървета, бодливи храсталаци и остри клони, които трудно можех да забележа в мътната вода. По чудо лодката ми, направена от тънък найлон, не се спука. Борих се в продължение на четири дни, за да се добера до границата с Бразилия. На този етап постигането на желаната цел за мен бе невъзможно. На собствен гръб разбрах, че в Амазония важи законът на по-силния. Няма как да победя двигателя с гребло и пушката – с мачете. Не ми беше лесно да го приема, но бях психически изморен да бъда постоянна мишена. Чувствах се като отломка, която търси бряг не обратно към дома, а тук, по бреговете на реката, защото от опит знаех, че противоотровата се прави само от отрова. Така че не бързах да напускам Амазония, пък и имах само няколко цента в джоба си и една раница.
Междувременно ситуацията ми е достигнала до ушите на основния ми спонсор "Виваком", който не остава безразличен, нещата се задействат на най-високо ниво. След двайсет и четири часа получавам светкавична транзакция от България, парите са преведени, за да си купя самолетен билет към Европа. В последния момент решавам рязко да променя плана, като тръгна на изток още хиляда и петстотин километра по течението на Солимойнс.
След два дни вече пътувам на борда на моторна лодка, която ще ме отведе в Манауш – град в сърцето на бразилската джунгла, там ще се срещна с един специален човек. За да разбера, че съдбата въобще не ме е изоставила. И приключението продължава. Още по-стремглаво.
