Снощи беше връчена международната награда „Букър“ за 2026 г. на церемония в „Тейт модърн“ в Лондон. Победителят беше обявен от председателя на журито за 2026 г. - писателката Наташа Браун. Отличието спечели Ян Шуан-дзъ за Taiwan Travelogue. Книгата е с превод от китайски на Lin King. Тя благодари на всички хора, които са направили възможно нейното присъствие на церемонията и пожела свобода и качество на живот за хората в Тайван.
Най-голямата новина за българската литература тази година дойде с романа „Остайница“ на Рене Карабаш, който влезе в дългия и впоследствие в краткия списък с номинациите за международната награда „Букър“.
Това е вторият български роман, попаднал в списъка с номинираните за престижното отличие - след „Времеубежище“ на Георги Господинов в превод на Анджела Родел, който спечели наградата през 2023 г.
Предлагаме ви избрани цитати и откъси от "Остайница" - дебютният роман на Рене Карабаш (Ирена Иванова).
вървя по вълчите пътеки от църквата към вкъщи, отляво реката тече до мен през целия път като непознат спътник, който знаеш, че няма да те заговори, точно тогава разбрах какво съм направила, когато вече стъпвах с по-големи крачки от моите, спъвам се в камъните, камъните са навсякъде по пътя, няма връщане назад, не мога да прикача косата си отново за главата, да върна думите в устата си, да се издуя като жаба, да кажа истината, веднъж завинаги, изведнъж в мъглата виждам основите на къща, виждала съм я и преди, когато сме минавали оттук с баща ми, за първи път не зная обаче тази къща строи ли се или се събаря
да можех да му кажа това, което тогава още не знаех, да можех да му кажа да не се смее, защото туй, което е поискал, то ще дойде, като края на света
много бих искал да дойдеш при мен и да си кажем истината в очите, както правехме като деца. Истината или дързостта? По-слабите избираха истината, защото се страхуваха от дързостта. Сега разбирам, че по-смелият избор винаги е бил истината. Дързостта беше за лъжците, за страхливците, маскирани зад смелостта. За тези, които предпочитат вместо да кажат истината да скочат в реката, да избягат или да убият
зелените им люспи се пръскат под камъка зелена вода пръска краката на Сале там където капне кожата му потъмнява ситни лунички по млечните му глезени Сале тъпче в устата си орехи Сале тъпче в устата си смърт врабчето на котките, вика майка ми и излива една кофа с вода там, където има да се мие, Сале повръща главата на Мураш вече не се подава над оградата
Бекиа, иди за шкурката, в сандъка над умивалника, при бръснача, този гълъбарник сам няма да се построи, бръснеше се всеки ден на този умивалник, после попиваше лицето си с кърпата, търкаше бавно бръснача в нея, внимателно от двете страни, сякаш го точи, после го мушкаше в една цепка в дървената рамка на прозореца, в Албания няма много слънце, повече мъгли има, сама виждате, тогава като никога имаше слънце, влязох в стаята на баща ми, шкурката беше там където ми каза, взех я и погледнах малкото кръгло огледалце над умивалника, слънцето грееше за първи път в годината, видях бръснача на баща ми, забит в прозореца, от него се източи една тънка сянка, която падна на лицето ми като мустак, тъмен и лепкав, извит надолу мустак, видях се в огледалото, усетих хладината на бръснача над горната си устна, ръката ми сама се повдигна и детските ми розови пръсти го пипнаха, трудно ми е да кажа какво усетих, беше някаква сила, радост ли, какво, исках татко да ме види
все едно за първи път си обличаш дреха, която ти става, и не ти е нито голяма, нито малка, просто ти става, не мърдах, сините пердета зад гърба ми се издуваха, в огледалото едно бледо мустакато момче се беше втренчило в мен, приличаше на героя Скендербег, веднъж мама ми показа снимка отпреди да се родя, на нея тя и баща ми пред паметника на великия албанския герой Скендербег в Тирана, единственият път, в който са излизали от селото, след като съм се родила, тогава ходили на сватба на някакъв братовчед на баща ми и
някой чука на прозореца и тялото ми трепва, помислих, че е баща ми, на прозореца обаче стоеше правнучката на баба Цане от горната улица, момичето живееше в България и идваше на село за лятната ваканция, на гости на баба си, беше колкото мен на години, но много по-висока и хубава, никой не играеше с нея, защото все мълчеше, Дана с прозрачната си кожа стои на прозореца и ми се усмихва, зъбите ѝ бели, още ги помня, прясно мляко и срам, широк като плещи, ме обгърна и ме премести крачка встрани от умивалника, мустакът се лепна на синьото перде зад мен, още го усещах, но вече зад гърба ми, като някакво присъствие, като някой роднина, от който ме е срам и искам да го скрия от нея, а тя втренчена в мен с белите си зъби, не знаех какво да направя, да я попитам какво ме зяпаш, глупачке, или да ѝ се усмихна, преглътнах с пресъхнало гърло, Дана, бързо се прибирай, Бекиа, къде си, идвай, че слънцето ще се скрие скоро, погледнах към вратата, после върнах погледа си на прозореца, но Дана вече я нямаше, само силуетът ѝ стоеше още там, в ретината на очите ми, като икона в рамката на прозореца, стиснах шкурката и излязох от стаята, продължих да виждам силуета ѝ накъдето и да погледнех, стисках очи, после ги отварях широко, за да я видя пак, но Дана се смаляваше всеки следващ път, в който погледна, докато не се превърна в малка точка, която последно видях на челото на баща ми
с Дана лежим една до друга на големия мелничен камък, помръдваме в утробата на воденицата, от какво ти е този белег, ами брах шипки за майка ми и одрах лицето си в храстите, твоя белег от какво е, играх с баща ми на самолет, аз скачах, той ме хващаше, изпусна ме и си сцепих веждата, извини ли й се извиних й се, извини ли му се, извиних му се, после играем на една игра, ти шипка ли си, самолет съм, ти самолет ли си, шипка съм, белезите светят в тъмното за първи път се виждаме."
Селото трябва да знае, то винаги трябва да знае какво става в гълъбарника, окото му гледа във всички посоки
любовта ли, кой говори тук за любов, любовта по нашите земи е равна на смърт избереш ли любовта, избираш смъртта, или тя те избира, но ти винаги разбираш последен за това, преди наровете да узреят и да се пропукат
много поздрави от брат ми
казва братът на Неманя и стреля с пушката само веднъж
топлото тялото на баща ми тупва в шумата, големите му очи, втренчени в него, големите очи на баща ми, втренчени в очите на брата на Неманя, силните му ръце хващат баща ми и го обръщат натам, накъдето залязва слънцето, той е възбуден, като гледа пръстите си в кръв, избърсва ги в ризата на Мураш, глашатаите на смъртта разнасят вестта за убития, застреляха Мураш, Мураш е убит, повалиха Мураш до дивите нарове, при наровете, Мураш, Мураш, Мураш, вика майка ми и потъва в полите си насред улицата, живот мой, Мураш, вятърът носи виковете на глашатаите, виковете настигат майка ми по черния път към дома и я блъска към земята, майка ми потъва в полите си насред улицата, четирима здрави мъже вървят по черния път към дома, на четири букови клона носят тялото на баща ми, пътят е неравен, носачите се спъват приведени, тялото на баща ми се повдига и пада като кашлица, слагат го в краката ми и то вече не помръдва, сега трябва да попитам, всичко както е по Кануна, трябва да попитам носачите това което трябва да попитам, отварям устата си, от нея излиза само горещия въздух, горещия въздух в студа пред лицата на носачите, горещия въздух не живее вече пред лицето на баща ми, хайде, Матя, мърморят на яките си носачите, не ме поглеждат в очите, не искат да виждат смъртта на бащата в очите на дъщеря му, по-скоро биха гледали смъртта в очите на бащата, но в очите на дъщеря му никога, те искат да легнат спокойни в креватите си, а аз трябва да остана права, да не губя власт над тялото си, изкашляне, и казвам, какво ми носите
рана или смърт
