Колко сложна може да бъде любовта между двама души, млади и интелигентни, в съвременния свят? Ще се огънат ли под обществения натиск за "нормалност", рискувайки щастието си? Своя елегантен отговор на тези въпроси предлага Сали Руни, най-младата носителка на престижната литературна награда "Costa" за най-добър роман с "Нормални хора". Българските читатели вече имат възможността да намерят в книжарниците заглавието, което британският "Гардиън" определя като "бъдеща класика", а "Esquire" - "Прозрения за това какво е да си млад и влюбен в наши дни."
Мариан и Конъл учат в гимназия в малко градче в западна Ирландия. Тя живее в богат дом, а той е представител на средната класа. И двамата изпитват симпатия един към друг, но упорито я крият - от света, а сякаш и от себе си. Причините не се назовават директно, те се подразбират. Социалните норми и класовите различия поставят толкова категорични рамки за "нормално поведение", че на повечето от нас не ни хрумва да ги прекрачваме. Направим ли го, следва наказание...
Историята проследява лутането на Мариан и Конъл по пътя на съзряването им. Те ту са заедно, ту се разделят, в най-трудните моменти от живота си търсят подкрепа в другия, а след това отново се отдръпват. В този непрестанен водовъртеж от събирания и раздели опознаваме двамата - с травмите от миналото им и непосилната тежест на съвремието.
Прекрасно изградените диалози, на които Сали Руни е истински майстор, ни въвеждат леко в някои от основните теми в книгата - самотата, депресията, домашното насилие, стремежът към справедливост, любовта, която никога не бива да приемаме за даденост.
"Нормални хора" е дълбоко психологически роман, който ярко обрисува проблемите на съвременните млади хора. Той е подходящ както за младите хора, на които сблъсъкът с живота на възрастни тепърва предстои, така и за всеки читател, който обича сериозната проза, лишена от претрупаност и претенциозност.
Или "слънчева и проницателна, непресторена, но пълна с мъдрост и сила на чувствата... Книгата засяга класови проблеми, политика и динамиката на битки за надмощие, изпълнена е с блестящия, остроумен диалог, познат на почитателите на Руни", както пишат за книгата от "Vogue".
Сали Руни е родена през 1991 г. в Ирландия. Завършва американска литература в колежа "Тринити" в Дъблин. Нейни произведения са публикувани в "Ню Йоркър", "Ню Йорк Таймс", "Гранта" и "Лъндън Ривю ъв Букс". През 2017 година печели наградата на "Сънди Таймс" за млад писател на годината, а през 2018 г. с втория си роман, "Нормални хора", става най-младата писателка, печелила престижната литературна награда "Коста".
Прочетете откъс от "Нормални хора" от Сали Руни, която излиза от издателство "Еднорог" в превод на Боряна Джанабетска. >>>
Конъл хвърля поглед над дясното си рамо. В кухнята е запалена лампа и през вратата към градината се процежда жълтеникава светлина. Той седи така, че погледът му пада косо към кухнята и не може да види какво става вътре. Елейн и Пеги хвалят ягодите. Когато замълчават, Конъл чува как откъм кухнята се извисява глас, достигайки почти до писък. Всички застиват. Той става от масата, за да тръгне към къщата, и чувства как кръвното му налягане пада рязко. Междувременно е изпил бутилка вино или повече.
Когато стига до вратата, водеща от кухнята към градината, той вижда, че Джейми и Мариан стоят край работния плот и се карат за нещо. Не забелязват веднага Конъл от другата страна на стъклото. Той спира за миг с ръка върху дръжката на вратата. Мариан се е зачервила цялата – може да е от продължително стоене на слънце, а може и да е от гняв. Джейми налива с несигурна ръка червено вино в чашата си за шампанско. Конъл натиска дръжката и влиза. Пита:
– Всичко наред ли е?
Двамата го поглеждат и замлъкват. Той забелязва, че Мариан трепери, сякаш ѝ е студено. Джейми вдига саркастично чаша към Конъл, разплисквайки вино над ръба ѝ и по пода.
– Остави това – казва тихо Мариан.
– Извинявай, кое? – пита Джейми.
– Остави тази чаша, моля те – казва Мариан.
Джейми се усмихва и кимва сякаш на себе си.
– Искаш да я оставя? – казва той. – Добре. Добре, оставям я.
Той пуска чашата на пода и тя се разбива. Мариан изпищява – от гърлото ѝ се изтръгва истински писък, и тя се хвърля към Джейми, вдигнала дясната си ръка, сякаш за да го удари. Конъл застава между тях, под обувките му изхрущява стъкло, той сграбчва Мариан за ръцете над лактите. Зад него Джейми се смее. Мариан се опитва да избута Конъл настрана, цялото ѝ тяло се тресе, лицето ѝ е бледо и на петна, като че ли е плакала.
– Ела тук – казва той. – Мариан.
Тя го поглежда. Той си спомня каква беше в училище, така озлобена и непреклонна спрямо всички. Тогава той знаеше разни неща за нея. Двамата се споглеждат, тялото ѝ омеква и тя се отпуска като простреляна.
– Ти си шибана психарка, ето какво си – казва Джейми. – Имаш нужда от помощ.
Конъл завърта тялото на Мариан и я насочва към задната врата. Тя не се съпротивлява.
– Къде отивате? – казва Джейми.
Конъл не отговаря. Той отваря вратата и Мариан излиза мълчаливо. Той затваря вратата зад тях. Сега вече в градината е тъмно, единствено през прозореца пада светлина на петна. Черешите проблясват слабо по дърветата. Чуват отвъд стената гласа на Пеги. Двамата с Мариан слизат по стълбите и мълчат. Зад тях светлината в кухнята угасва. Чуват как от другата страна на стената Джейми се връща при останалите. Мариан бърше носа си с опакото на ръката си. Черешите висят около тях и проблясват като безброй призрачни планети. Въздухът е изпълнен с лек аромат, зеленикав е като хлорофил. Конъл е забелязал, че в Европа продават дъвка с хлорофил. Небето над тях прилича на синьо кадифе. Звездите блещукат, но не хвърлят светлина. Двамата тръгват покрай редица дървета, отдалечават се от къщата, после спират.
Мариан се обляга на стройния, сребрист ствол на едно дърво, а Конъл я обгръща с ръка. Казва си, че е много слаба. Толкова слаба ли беше преди? Тя притиска лице в последната му чиста тениска. Все още е облечена с бялата рокля отпреди, но сега е сложила и шал със златиста бродерия. Той я притиска здраво към себе си, тялото му се нагажда към нейното като някой от онези предполагаемо полезни матраци. Тя омеква в ръцете му. Вече изглежда по-спокойна. Дишането им става по-бавно и влиза в един ритъм. Светлината в кухнята се запалва и остава така известно време, после угасва отново, гласове се извисяват и затихват. Конъл е напълно сигурен в онова, което прави, но това е сляпа увереност, сякаш сляпо изпълнява запаметена задача. Установява, че пръстите му са в косата на Мариан и че гали спокойно врата ѝ. Не знае откога прави това. Тя потрива очи с китката си.
Конъл я пуска от прегръдката си. Тя намира пипнешком в джоба си пакет цигари и смачкана кутия кибрит. Предлага му цигара и той я приема. Тя драсва кибритена клечка и припламналата светлина озарява лицето ѝ в мрака. Кожата ѝ изглежда суха и възпалена, очите ѝ са подпухнали. Тя всмуква дим и цигарената хартия изсъсква в пламъка. Той пали своята цигара, после пуска кибритената клечка в тревата и я стъпква с крак. Пушат мълчаливо. Той прави няколко крачки встрани от дървото, за да огледа дъното на градината, но е прекалено тъмно, за да види кой знае какво. Връща се при Мариан под клоните и разсеяно откъсва едно широко, сякаш навосъчено листо. Тя оставя цигарата да увисне на долната ѝ устна и повдига косите си с ръце, усуквайки ги на кок, който стяга с ластик, смъкнат от китката ѝ. После двамата допушват цигарите си и ги загасят в тревата.
– Може ли да остана тази нощ в твоята стая? – пита тя. – Ще спя на пода.
– Леглото е голямо – отговаря той, – не се безпокой за това.
Когато влизат обратно в къщата, тя тъне в мрак. В стаята на Конъл се събличат и остават по бельо. Мариан носи бял памучен сутиен, в който гърдите ѝ изглеждат малки и триъгълни. Лягат си един до друг под завивката. Той съзнава, че ще може да се люби с нея, ако поиска. Тя няма да каже на никого. Намира тази мисъл за странно успокояваща, и си позволява да фантазира как би станало това. „Хей“, ще каже той тихо, „легни по гръб, искаш ли?“ И тя послушно би легнала по гръб. Така или иначе толкова много неща се случват тайно между хората. Що за човек би бил той, ако това се случеше сега? Някакъв съвсем различен човек? Или съвсем същият, какъвто си е, без никаква разлика?
След време я чува да казва нещо, което не разбира.
– Не чух това – казва той.
– Не знам какво не е наред с мен – казва Мариан. – Не знам защо не мога да бъда като нормалните хора.
