„Мечтата на келта“ е образцов документален роман – калейдоскоп от скръбно-героични епизоди, разкриващи истинската история на легендарния деец на ирландското националноосвободително движение Роджър Кейсмънт. Обвинен от Британската империя в държавна измяна и осъден на смърт, идолът на просветена Европа преживява последните си дни в тотална изолация и безутешност. Сър Кейсмънт е единственият англичанин, екзекутиран за шпионаж по време на Първата световна война.

Предлагаме ви откъс от романа:

Когато вратата се отвори, наред с лъча светлина и полъха въздух, в килията нахлу и уличната глъчка, която каменните стени приглушаваха, и Роджър се събуди стреснат. Все още сънен, примигвайки и опитвайки да се успокои, той зърна силуета на надзирателя, подпрян на касата на вратата. Навъсените му очи на отпуснатото лице с руси мустаци го изучаваха с познатата враждебност, която никога не криеше. Ето кой ще съжалява, ако английското правителство одобри молбата му за помилване.

– Посещение – изсумтя надзирателят, без да отмества поглед от него.

Роджър се изправи, разтривайки изтръпналите си ръце. Колко време беше спал? Едно от мъченията в затвора Пентънвил бе, че човек губеше представа за времето. В затвора Брикстън и в лондонския Тауър чуваше часовниците, които биеха на всеки половин и кръгъл час, но тук плътните стени не пропускаха към вътрешността на сградата камбанния звън от църквите на „Каледониън Роуд“ или глъчката от пазара в Айлингтън, а пазачите спазваха стриктно заповедта да не разговарят с него. Тъмничарят му сложи белезниците и му направи знак да върви напред. Да не би адвокатът му да носеше добри вести? Или кабинетът да е заседавал и да е взел решение? Може би погледът на надзирателя, излъчващ повече от всякога омразата, която будеше у него, се дължеше на това, че бяха смекчили присъдата му. Той пое по дългия коридор от червени тухли, потъмнели от нечистотия, покрай металните врати на килиите и олющените стени, на които през всеки двайсет или двайсет и пет крачки имаше висок прозорец с решетки, откъдето успяваше да мерне късче сивкаво небе. Защо му беше толкова студено? Беше юли, разгарът на лятото, и нямаше причина за този мраз, от който беше настръхнал.

Когато влезе в тясната стаичка за свиждане, помръкна. Там го чакаше не личният му адвокат, сър Джордж Гавин Дъфи, а един от неговите помощници, начумерен рус младеж с изпъкнали скули, издокаран като денди, който по време на четиридневния процес разнасяше документи между адвокатите на защитата. Защо, вместо да дойде лично, сър Гавин Дъфи пращаше един от своите помощници?

Младежът го посрещна с хладен поглед. В очите му се четеше гняв и погнуса. Какво му ставаше на този идиот? „Гледа ме като някаква гадина“, помисли си Роджър.

– Някакви новини?
Младежът поклати отрицателно глава. Пое си дъх, преди да заговори.
– Относно искането за амнистия – още не – обяви той сухо, правейки гримаса, от която видът му стана още по-кисел. – Трябва да изчакате заседанието на Министерския съвет.
Роджър се смущаваше от присъствието на надзирателя и другия пазач в малкото помещение. Макар да стояха безмълвно и неподвижно, той знаеше, че следят зорко всичко, което си казваха. Тази мисъл стягаше гърдите и затрудняваше дишането му.
– Но предвид последните събития – добави русият младеж, примигвайки за първи път и кривейки превзето уста, – сега всичко стана много по-трудно.
– В затвора не идват новини отвън. Какво е станало?
Ами ако Германското адмиралтейство най-сетне бе решило да нападне Великобритания от бреговете на Ирландия? Ами ако мечтаният щурм бе в ход и оръдията на кайзера точно в този миг мъстяха за ирландските патриоти, разстреляни от англичаните по време на Великденското въстание? Ако войната бе взела такава насока, значи, замислите му все пак се сбъдваха.
– Сега стана трудно, дори невъзможно да се постигне успех – повтори помощникът.

Беше пребледнял, едва сдържаше гнева си и Роджър различаваше под белезникавата кожа очертанията на черепа му. Усети, че зад гърба му тъмничарят се подсмихва.
– За какво говорите? Господин Гавин Дъфи бе оптимист за молбата. Какво е станало, за да промени така мнението си?
– Вашите дневници – произнесе отчетливо младежът с нова гримаса на отвращение. Бе снишил глас и Роджър се напрягаше да го чуе. – От Скотланд Ярд са ги открили в дома ви на „Ибъри Стрийт“.
-----------------
Марио Варгас Льоса е сред литературните емблеми на Латинска Америка – автор на блестящи романи и талантлива публицистика и есеистика. Титуляр е на множество престижни отличия, сред които „Планета“ (1993), „Сервантес“ (1994), „Библиотека Бреве“, „Принцът на Астурия“, а през 2010 г. става Нобелов лауреат за литература.

Изтъкнатият перуански писател пристига в България през май 2013 г. с подкрепата на Посолството на Испания. Той ще бъде удостоен с титлата Доктор хонорис кауза от Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Гостуването му в нашата страна ознаменува появата на българския литературен пазар на „Панталеон и посетителките“, „Литума в Андите“ - замислен като продължение на „Кой уби Паломино Молеро?“, и на есеистичната книга „Цивилизация на зрелището“.
 

От ИК Colibri, цена: 20 лв.