"Ако сте решили да прочетете само една книга тази година, то нека това да е "Мъжът, който не се обади", пишат редакторите на "Heat" за новия роман на Роузи Уолш.
Седем перфектни дни. След това той изчезна безследно… Сара е привлекателна жена на прага на четиресетте, която се опитва да загърби миналото. Запознава се с очарователния Еди, двамата се влюбват от пръв поглед и прекарват една незабравима седмица. За пръв път в живота си Сара е убедена, че е открила сродната си душа. Тя възнамерява да му разкаже за живота си, но така и не успява, защото той заминава на почивка в Испания. Обещава, че ще й се обади веднага щом се върне, за да поставят началото на съвместния си живот.
Две седмици по-късно обаче от Еди няма и следа: той не й се обажда, нито отговаря на съобщенията й във Фейсбук. С всяка изминала минута безпокойството на Сара нараства. Приятелите й я съветват да го забрави, но тя вярва, че зад изчезването му се крие основателна причина. Обяснението, което постепенно изплува на повърхността, ще я разтърси из основи. Ами ако причината се окаже единственото, което не са споделили: истината за миналото си?
"Романтичен роман с изкусно замислен сюжет, изпълнен със скандални обрати, „Мъжът, който не се обади“ е буквално неустоим. Изненадваща и сантиментална, книгата е задължително четиво за феновете на Джоджо Мойс и Лиан Мориарти, но внимавайте: води до пристрастяване", предупреждават от Букпейдж, а Дейли Мейл не крият симпатиите си с "Мъдра, топла и красиво написана книга с невероятен обрат".
Красиво написан и трогателен роман за идентичността, спомените, надеждата и докъде бихме стигнали в търсене на любовта, пише "Bustle" за петия роман на Роузи Уолш, но първият, който се появява на пазара със собственото й име. Преди това тя написва четири чиклит романа под псевдонима Луси Робъртсън, те се радват на успех най-вече в Англия, Македония и Швеция. Под този псевдоним пише и статии за любовта и срещите за списание „Мари Клеър“. Роузи работи и като телевизионен продуцент. Още с появата си на американския пазар книгата заема пето място в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и се превръща в тотален хит в Германия, Канада, Франция, Холандия, Естония, Португалия, Турция, Румъния, Мексико и Испания.
Прочетете откъс от "Мъжът, който не се обади" от Роузи Уолш, която излиза на 15 януари от "Хермес".
Бях се опитала да повярвам, че Еди просто не се интересуваше от мен. През всеки един от петнайсетте дни, в които телефонът ми бе останал ням. Бях премислила подробно всеки прекрасен, блестящ миг, който бяхме прекарали заедно, в търсене на някаква пукнатина, някакви предупредителни знаци, че той може да не е бил толкова сигурен, колкото мен, но не бях намерила нищо подобно.
Напоследък почти не използвах Фейсбук, но изведнъж се пренесох в него - постоянно изследвах профила му за признаци на живот. Или, по-лошо, за признаци, че има друга.
Нищо.
Звънях му и му пращах съобщения, написах му дори и един жалък кратък туит. Изтеглих си Фейсбук месинджър и Уотсъп и ги проверявах постоянно, за да разбера, ако той се появи. Но те ми казваха едно и също всеки път: Еди Дейвид е бил последно на линия преди малко повече от две седмици, в деня, в който си бях тръгнала от дома му, за да го оставя да приготви багажа си за Испания.
Смазана от срам и отчаяние, дори бях изтеглила няколко приложения за запознанства, за да проверя дали не е регистриран в тях.
Не беше.
Копнеех да постигна някакъв контрол над тази неконтролируема ситуация. Не можех да спя, мисълта за храна предизвикваше конвулсии в стомаха ми. Не можех да се концентрирам върху нищо и се хвърлях към телефона си трескаво като изгладняло животно всеки път, когато той издадеше някакъв звук. Изтощението ме притискаше по цял ден като огромни плътни облаци. На моменти имах чувството, че се задушавам. И въпреки всичко прекарвах будна почти целите нощи, втренчена в тъмнината в спалнята за гости на Томи в Източен Лондон.
Странното беше, че знаех, че това не съм аз. Знаех, че поведението ми е налудничаво, знаех, че се влошавам, а не ставам по-добре, но нямах нито воля, нито енергия сама да се изтръгна от това състояние.
Защо той не ми се обади? – написах в полето за търсене на Гугъл един ден. Отговорът беше като ураган онлайн. В името на последните си останки здрав разум затворих страницата.
Вместо това търсех в Гугъл Еди, отново и отново, изучих подробно сайта му за дърводелски услуги, търсех... В този момент вече дори не знаех какво търся. И разбира се, не бях намерила нищо.
– Мислиш ли, че ти е казал всичко за себе си? – попита Томи. – Сигурна ли си, че не е с друга жена например?
Пътят се гмурна в горист участък, в който достолепни дъбове се бяха събрали като джентълмени в пушалня.
– Не е с друга жена.
– Откъде знаеш?
– Знам, защото... знам. Не е женен, не беше обвързан. Не само формално, а и емоционално.
В една букова гора се мярна и изчезна елен.
– Добре. Ами какво ще кажеш за другите предупредителни знаци? – продължи Томи. – Имаше ли някакви несъответствия? Усети ли той да премълчава нещо?
– Не. – Замълчавам. – Макар че, предполагам...
Джо се обръща рязко.
– Какво?
Въздъхнах.
– В деня, в който се срещнахме, той не отговори на няколко обаждания. Но това се случи само тогава – добавих бързо. – После отговаряше на всяко позвъняване. И нямаше никакви странни обаждания, само приятели, майка му, клиенти... – И Дерек, сетих се изведнъж. Така и не бях разбрала кой е Дерек.
Веждите на Томи бяха заети с някаква сложна триангулация.
– Какво? – попитах го. – Какво си мислиш? Това беше само през първия ден, Томи. После той отговаряше всеки път, когато някой го търсеше.
– Вярвам ти. По-скоро... – Томи не довърши.
Джо мълчеше демонстративно, но аз не ѝ обръщах внимание.
– По-скоро винаги съм си мислел, че запознанствата по интернет са рисковани – продължи Томи. – Знам, че не сте се запознали онлайн, но ситуацията е подобна – нямате общи приятели, не ви свързва нещо в миналото. Би могъл да се представи буквално за всякакъв.
Намръщих се.
– Но нали ми изпрати покана за приятелство във Фейсбук. Защо да го прави, ако е имал нещо да крие? Има профили в Туитър и Инстаграм заради работата си, има фирмен уебсайт. Който съдържа негова снимка. И живях в къщата му една седмица, забравихте ли? Пощата, която получаваше, бе адресирана до Еди Дейвид. Ако той не беше Еди Дейвид, майстор на кухненски шкафове, щях да го разбера...
