Колко далеч можеш да стигнеш в желанието да защитиш детето си?

Щяхме да вечеряме в ресторант. Няма да издавам в кой, тъй като следващия път вътре ще гъмжи от хора, дошли да проверят дали не сме и ние там. Серж беше запазил маса. Винаги той се нагърбва с резервациите. Ресторантът е от оня тип заведения, в които трябва да позвъниш три месеца предварително – или шест, или пък осем – междувременно им бях изгубил бройката. Самият аз никога не желая да знам три месеца в аванс къде ще ям еди-коя си вечер, но за други явно това не е проблем. Ако след няколко века историците решат да проверят докъде се е простирало малоумието на човечеството в началото на двайсет и първи век, нека просто хвърлят едно око в компютрите на така наречените "топресторанти" – понеже по една случайност ми е известно, че тая информация се съхранява дълго. Щом предишния път господин Л. е бил навит да чака три месеца за маса до прозореца, то сега може да почака и пет за маса до вратата на тоалетната – това в подобни ресторанти наричат "управление на клиентски данни".
 
Серж никога не резервира три месеца предварително. Серж резервира на самия ден; твърди, че за него това било спорт. Има ресторанти, които винаги кътат по някоя маса за хора като Серж Ломан, и въпросният ресторант е един от тия. Един от многото, бих казал всъщност. Да се зачуди човек има ли в цялата страна поне едно заведение, което да не изпада в ступор, щом долови по телефона фамилията "Ломан". Той, естествено, не се обажда сам – секретарката му или някой от най близките му служители го правят вместо него. "Не бери грижа – ми рече, докато разговаряхме няколко дни по рано, – там ме знаят, ще уредя една маса." Просто бях попитал дали да не се чуем, ако се окаже, че няма места, и къде да отидем иначе. В гласа му от другата страна на линията се прокрадна нотка на съчувствие, едва ли не усетих как поклати глава. Спорт било.

За едно нещо нямах грам желание. Не желаех да присъствам на сцената, в която Серж Ломан ще бъде приветстван от собственика на ресторанта или от дежурния управител като стар познайник, ще бъде отведен от сервитьорката до най хубавата маса откъм парка и ще се преструва, че това не е кой знае какво, че от дъното на душата си той винаги си е бил обикновен човек и затова се чувства най на място сред други обикновени хорица. Ето защо му бях рекъл, че ще се видим направо в ресторанта, а не – както предложи той – в кафенето зад ъгъла. В това кафене се събираха немалко простосмъртни. Серж Ломан да пристъпи като обикновен човек, с широка усмивка, която сякаш подканя хората от народа да не прекъсват разговорите си и да се правят, че него го няма – и за това нямах желание тая вечер.

Тъй като ресторантът се намира едва на няколко преки от нашата къща, тръгнахме пеш. Затова и минахме край кафенето, в което не исках да се срещам със Серж. Бях обвил ръка около талията на жена ми; нейната длан почиваше някъде под сакото ми. На фасадата на кафенето с топла червено-бяла светлина лъщеше рекламата на бирата, която се предлагаше вътре.

– Подранихме – подхвърлих аз, – или по точно казано: ако отидем още сега, ще е ужасно навреме.

"Жена ми" – не бива да го използвам повече. Тя се казва Клер. Родителите й я бяха кръстили Мари Клер, но по късно Клер отказа да носи името на някакво списание. Понякога, за да я подразня, я наричам Мари. Но рядко й казвам "жена ми"; само от време на време, във формални ситуации, в изречения от рода на "В момента жена ми не може да дойде на телефона" или "Жена ми е убедена, че е запазила стая с изглед към морето".

С Клер ценим краткия миг уединение във вечери като днешната. Сякаш все още всичко е възможно; струва ни се дори, че тази уговорка за вечеря е някаква грешка, че просто сме излезли на разходка заедно. Ако трябва да дам определение за щастие, то ще е следното: "Щастието си е самодостатъчно, няма нужда от свидетели". "Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему", гласи първото изречение от Толстоевата "Ана Каренина". Бих допълнил само, че нещастните семейства – при това най вече нещастните съпрузи в тези семейства – никога не биха се справили без външна намеса. Колкото повече свидетели, толкова по добре. Нещастието винаги търси компания. Нещастието не понася тишината – не понася най-вече неловката тишина, която се възцарява, когато остане то само.

Щом ни сервираха бирите, с Клер си разменихме усмивки, осъзнавайки, че ще прекараме цяла една вечер в обкръжението на семейство Ломан, че това ще е най приятният миг от вечерта и че оттук насетне нещата ще поемат надолу.

"Вечерята" излиза на 15 септември,
Colibri, цена: 15 лева