... Вечерта си лягаме доволни. Вече сме нетърпеливи за втората среща, но все пак някак успяваме да заспим. Ден първи - не ни е потърсил. Окей. Ден втори - не ни е потърсил. Той работи, не сме единствената му грижа. Ден трети - започваме да се притесняваме. В следващите дни притенснението расте правопропорционално на дните, които минават.
И така до някъде втората седмица, когато вече просто сме приели фактът, че той няма да ни потърси, но не спираме да се чудим защо. Това е вечният въпрос, на който отговор дори и ние не можем да ви дадем. Вероятно дори и мъжете няма да могат. Но това, което можем да ви дадем, е обяснение как реагираме на различните възрасти. И понеже това се е случвало на всяка жена поне веднъж, не ни беше трудно и да намерим две, които да ни разкажат.
Ирина, 23: Комуникирах с този мъж около 2 месеца. Чак след това той ме покани на среща. Чудех се известно време дали да не го поканя първа аз, но прецених, че за да не го прави, може би има причина. И реших да изчакам. В крайна сметка срещата се състоя. Отидохме на обяд.
Всичко беше чудесно, по всичко си личеше, че е среща, а не просто излизане. Отношението му към мен, разговорите. Въпреки, че вече знаехме доста неща за себе си, и двамата продължавахме да се опитваме да се опознаем. Имаше очевидна химия, а това е нещо, за което винаги имам притеснения или неглижирам. След като се наобядвахме, се разхождахме дълго време. Той ме целуна. Това беше най-естествената ми първа целувка. Нали знаете как понякога не успявате да се напаснете, как не сте очаквали, че точно в този момент ще е целувката, как... Този път нямаше нищо от това, сякаш бяхме направени, за да се целуваме!
Да, вярно, че малко се смутих, тъй като целувката на първа среща не е нещо, което се случва често, дори смея да кажа, че е доста голяма рядкост след като преминеш 16-17 годишна възраст, но този път химията между мен и него беше толкова очевидна, че дори не помислих за това. Изпрати ме до вкъщи, хвана ме за ръка, целуна ме за чао, каза, че ще ми се обади. Което се и очакваше - срещата беше невероятна. Меко казано.
Е, първи ден - не се обажда. Втори - също. Няма да го търся! Ще чакам аз. Вече започвах да се побърквам, тъй като наистина бях супер хлътнала. Приятелките ми също не знаеха какво да ми кажат, беше безкрайно нелогично. Започвах наистина да се ядосвам. Потърси ме на четвъртия ден. Аз летях, той ме приземяваше. Беше безкрайно студен. Тактичен, но студен. Реших да предложа да се видим, нищо не губя, а наистина, наистина, наистина исках. А и приятелките ми бяха категорични - щом те търси, значи те иска! Ами как няма да ме иска, след тези целувки и тази среща... Подряза ми крилата с отклоняващия си индиректен отказ. Бях съкрушена. Не разбирах. Търсех обяснение, не го попитах, просто си търсех телето под вола. Така и не го намерих. Знаех, че има теле, но просто не знаех къде е! Страдах известно време. Разплаках се веднъж - два пъти. Опитах да го потърся и да предложа повторно виждане - отново индиректен отказ. След като мина месец, се бях отказала. Беше ми много, много кофти, което е крайно неочаквано, все пак се бяхме виждали само веднъж. До ден днешен не знам какво се случи.
Теди, 31: Запознах се с него на бар с приятелки. Още тогава ми хареса визуално, а беше очевидно, че и аз на него. Дадох си номера, звънна ми още преди обяд на следващия ден. Явно е бил доста нетърпелив и е рискувал да ме събуди в името на това да си уговорим среща. Стана ми едновременно мило, но и се смутих от това нетърпение. В крайна сметка се разбрахме да вечеряме още същия ден.
Отидохме на любимия му ресторант. Беше наистина чудесно - хапнахме, пихме вино, той търсеше постоянно физически контакт с мен. Знаете как е - небрежен допир по ръката, небрежно поставяне на ръка върху коляното или рамото ми... Очевидна химия. Ясно беше, че няма да ме целуне, целувките на първи срещи са типични за доста по-малка възраст. След около 27 колкото и да си нетърпелив, винаги предпочиташ да мине поне първа среща - има ли смисъл иначе, важно е и опознаването. На тази среща се опознахме доста добре - говорихме си постоянно, нямаше нито секунда мълчание. Той очевидно се интересуваше от мен, аз от него - също. Имах чувството, че това е мъж, с който наистина ще излезе нещо. Толкова общи неща, толкова си пасваха характерите ни. Той дори го отбеляза гласно като факт.
Е, време беше срещата да приключи, той плати сметката, закара ме до вкъщи, прегърна ме, погали ме по лицето. "Лека нощ, ще ти звънна утре." Остана и изчака да вляза във входа - това винаги ми е правило безкрайно добро впечатление.
И така. Първи ден - нищо. Втори ден - нищо. Трети ден - нищо. Не се натъжих или притесних. Просто не ми пукаше. Да, беше приятно и за двамата и ще си призная без бой, че малко се озадачих. Но в крайна сметка сме големи хора, той е зает мъж, аз съм заета дама.
Мина една седмица. Ни вест, ни кост, както се казва. Втора седмица. Дори не си и помислих да го потърся. Нямам навика да насилвам нещата, особено когато не съм допаднала на някого достатъчно, че да ме потърси. При това след като е казал сам, че ще го направи. Честно казано дори не се и чудя какво може да е станало. С времето се научих да приемам тези неща леко, а и на 30 е трудно да ти допадне някого чак толкова много - доста си видяла, доста си изпатила и ти е нужно повече време. За добро или за лошо.
