Нуждите са си нужди. Забавните мигове с приятели са точно толкова голяма нужда, колкото е и спането, храненето, нуждата да направим нещо за себе си. Те са вид медитация. Те са олицетворение на нуждата ни от нежност, топлина, близост, принадлежност към нещо. Те са от изначалните нужди, които никога не се променят. И не могат да се задоволят еднократно. 

Защо въобще сравняваме приятелските събирания за двете възрастови категории? Ами, защото са различни. Прочетете какво се случва.

Елена, 21: Когато минеш критичната 15-годишна възраст, в която родителите ти малко по малко започват да ти позволяват неща, да ти вдигат вечерния час с половин час всяко лято, а за специални поводи понякога те пускат и до по-късни от обичайните часове, започваш да оценяваш чара на домашното пространство, в което се събират всичките ти приятели. И да усещаш нуждата от него. Идва момент, в който си навършил пълнолетие, ограничения почти нямаш, но нямаш търпение да придобиеш известна самостоятелност, дори и тя да не е от финансова гледна точка. Да разполагаш с твое си пространство – квартира, в която да каниш приятелите ти и да си правите „купони”. Този момент настъпва по-бързо, отколкото си мислим, че ще дойде. Вече разполагаме с пространство, разполагаме и с абсолютна свобода.

Когато си на 20, първоначалната еуфория от самостоятелността е преминала. Домашните събирания с приятели вече не са чак толкова диви, децибелите на музиката малко по малко намаляват. Изморяваме се повече, домързява ни. И ако в началото ни беше интересно да си сготвим някоя гурме тристепенна вечеря (да, с десерт!)– ей така, по женски, и да прекарам петък вечер с четирите си приятелки и две бутилки вино, то сега започваме да търсим нещо малко по-облекчаващо.

Често каня приятелки на гости. Около 3 пъти в седмицата. Когато поканя няколко, това обикновено значи, че едната ще дойде в 16.00 следобед, защото й е скучно, другата ще дойде около 20.00, когато е казала, че ще дойде и третата, но всъщност тя стига около 22:30. Не се старая да сготвя вечеря, да подредя масата, понякога дори и не се опитвам да приведа апартамента си в добър вид. Решението за гостуване често е взето абсолютно спонтанно, но дори и да не е, правим бърза справка какъв джънк да си вземем – хамбургери, пица или пържени картофи. А десерт? Шоколад или сладолед. Понякога и бисквитки. Е, да, виното остава. Понякога бутилките се увеличават, а понякога дори не си отваряме. Разговорите са основно двете вечни теми: мъже и любов. Винаги достигат философско ниво. Обикновено след него идва момент, в който започваме да си говорим всякакви нелепи неща. И даже да им се смеем. Много, докато ни заболят стомасите. Понякога идват и бегли моменти, наподобяващи купоните, когато бяхме в гимназията – песни, които сме слушали тогава, пеене на достатъчно висок глас, за да убедиш съседите си, че май наистина нещо ти има. Дребен проблясък. Не трае дълго. Идва момент, в който ни се доспива. Обикновено на всички едновременно. Винаги оставаме да спим заедно, защото... ами, сутрин кафето с компания е по-приятно.

Смятам подобен тип вечери за изключително сплотяващи, защото в тях няма нищо снобарско. Никакви приготовления от предишния ден, никакви планове, никакви опити да впечатлиш когото и да е. Смятам, че когато си в компания на наистина близки хора, тези неща са излишни. А и е прекрасно извинение да хапнеш малко вредна храна без угризения.

Божидара, 29: Всички самостоятелни хора, макар и скоро навлезли в подстъпите на живота, вероятно често изпитват онова тягостното чувство на носталгия и се връщат в приятни спомени по отминалото детство.
Онези дни, в които трябваше да изчакаме родителите си да заминат на възможно най-далечна дестинация, за да поканим вкъщи приятелите, познатите и на познатите приятелите и познатите. Така освен, че притъпявахме страха от параноя по зомби-апокалипсис, създавахме нещо фамозно и запомнящо се, което вдига адреналина и алкохола в кръвта едновременно. И тук знаменитата поговорка "Каквото се случи във Вегас, си остава във Вегас" може да се перифразира на "Каквото се случи в тийнейджърските години, си остава в тийнейджърските години". Важи не само за вършенето на забранени неща, които в повечето случаи са доста далеч от моралните догми, но и за безвъзвратните положителни емоции. Това беше чарът на домашните купони.

С напредването на възрастта, думата "купон" леко се размива, ставайки почти пасивна дейност, която звучи нещо като "събиране", но всъщност активността е сведена до ядене, разговори и седене на маса.

Освен, че организирането на подобно приятелско събиране изисква много повече ангажираност във време, пари и подготовка, приятелският кръг се свива, подобно на примка около гърлото и всеки, поел по пътя си успява веднъж на няколко месеца да намери време да те посети вкъщи. Разговаряте за рутинни неща от живота, хапвате и се смеете. Разбира се, това в никакъв случай не е лошо. Забавно е, но по друг начин. Освен това обстановката е по-сдушаваща, по-искрена и по-зряла.

Да, когато поканя приятели вкъщи, често се налага това да се случи в събота, защото никой не иска да поръчва храна. Не върви да посрещнеш и приятелите си с по чиния бъркани яйца. Необходим ми е цял следобед – за да почистя, да напазарувам здравословни и качествени продукти, да ги приложа в нещо представително, но и универсално и сполучливо. Да кажа точен час на приятелите ми, който те, разбира се, спазват, но аз никога не съм напълно готова до него.

Понякога наистина гледам с носталгия на миналото, но смятам, че всяка фаза на живота е, за да се премине. И смятам, че дивите купони, многото алкохол и чипсовете са това. Не, че не могат да се случат инцидентно. Просто вече сме на друг етап. Не по-скучен, а просто нов.