Разходка назад във времето в каменното село Иглика - любимото село на голямата българска акриса Невена Коканова, прекрала последните години от живота си там. Какво го прави привлекателно не само за нея, но и за други български артисти.
Вижте повече от репортажа на Радиана Божикова в поредицата "Изгубени във времето" на предаването "Тази събота и неделя" по bTV, както и богатите ни галерии в статията.
В габровското село Иглика някога живели дюлгери и ковачи. Преди повече от 300 години те превърнали безводните и неплодородни земи в скалите на Предбалкана в домове. Запазените и до днес многовековни къщи са като етнографски музеи, а в тях живеят само 5 постоянни жители.
"Няколко версии има за заселването на това село. Първото е, че са дошли от Бесарабия. Другото е, че са избягали от чумата, както сега има коронавирус. Третото е, че тук близо до селото има една крепост от 4 век, имало крепости и охранявали пътя за Южна България или т. нар. Тракия и местното население са били дервенджии, които са охранявали проходите", казва Любомир Станев.
"Моят прадядо се водел като тартор на селото, имал четири братя и една сестра и 20-та година започват на всеки син по една къща", допълва той.
Детството на Любомир Станев преминава под сянката на вековен кипарис и градина пълна с рози. Днес живее със семейството си в Габрово. Това, което е вижда и чува през годините, когато е бил част от Държавна сигурност, го кара все по-вече до търси чистотата на места като това в село Чомаци, както някога се наричало Иглика.
"Късат се корените според мен… Много бих искал младото поколение да има любов, да се връща към корените си. Моята успях да я запазя", казва Любомир.
Магнетичната природа и прохладата в каменните къщи привлича и едно от любимите лица на българското кино и театър – Невена Коканова. През 1984 г. тя става съседка на Любомир.
"Отначало малко респектиращо, защото само по екрана сме я виждали – но тя е такъв човек, че веднага се адаптира, бабичките й носеха сушени плодове, ние помагахме с каквото можем. Имаше и козички, тук си пасеше", спомня си Любомир.
"Бог да я прости, макар, че беше не добре със здравето си, тя продължаваше да прави довари - камъче, по камъче; все едно жена от народа", казва той.
Селото става обичано за много български артисти. Снимат се и два филма, с участието на Невена - "Вечери в Антимовския хан" и "Вампир".
"Благодарение на нейното име и нейната личност това село придоби втори живот и продължава, главно го свързват с нея и продължава. От цяла България идват", казва Любомир.
"Мислеха биеналета да се правят с художници, имахме такива представи, хубаво е, че тук купиха няколко къщи стойностни хора, мислят, тук да има някаква изява, нещо да се вдъхне някакъв живот", допълва той.
Невена Коканова прекарва последните години от своя живот в село Иглика. През 2000 г. тя умира от тежка диагноза. До последно покрай нея е Дикран Балабанян. Стават приятели много преди и двамата да се преселят в Иглика.
"Има най-различен вид приятелства, за мен най-ценното приятелство е мълчаливото приятелство, онзи контакт, който прави излишен многословието – Невена ми беше такава приятелка – разбираща, прощаваща", казва Дикран.
"Тя, докато стегне нейната къща, почти две години живя тук, кафето се правеше много, но веднъж, след смъртта на майка ми каза, всеки път като влизам в двора от този прозорец ми липсва беловласата ти майка", спомня си Балабанян.
Дикран и до днес приготвя на своите гости от онова кафе, което сутрин Невена пиела под шарената сянка на асмата в двора му.
"Единствената между всички тези, има само една божествена – Невена беше божествена", заявява Дикран Балабанян.
"Цялата тя самата с маниерите си, с това приятелство, което умееше да раздава на един кръг хора, с умението си да рисува, тя в тях намираше изглежда е намирала своето лекарство срещу самотата. Невероятни са рисунките", допълва той.
След смъртта на Невена, дъщеря й Теодора подарява цялата й библиотека на селото. Днес книгите се намират в читалището, носещо нейното име.
"Аз загубих три много скъпи приятелки - Невена, проф. Зина Маркова, която стана причина да дойда тук и третата ми приятелка, за която сега никой не си спомня - Мариана Златева, която за мен беше единственият истински дисидент", казва Балабанян.
"Ако бяха живи, тук животът щеше да бъде много различен. По някакъв начин, аз защото съм проклет, изпратих ги всичките и това не може да не образува постоянно една клетка на самота", казва Дикран.
Всяка година в задния си двор Дикран посреща семейството и приятелите на Невена, за да почетат паметта й.
"Това е моето куче - тигровия дог Джилва, а това е при първото й идване в Хасково. Тази снимка е правена 1983 г. пред камината ми. Тя обичаше много животни и Джилва беше непрекъснато край нея", казва Дикран.
"Аз се смущавах с нея да ходя по покупки. Водил съм я на Димитровградския пазар, беше при мен в Хасково – ами то я спират, искат да говорят с нея, цветя й поднасят. Тя проявяваше едно огромно мило отношение към хората, самият й глас беше галещ", допълва той.
Дикран е роден в Хасково, по-късно живее и в Пловдив. Израснал в семейството на арменски родители, бежанци от Турция. Избира село Иглика още като млад, 40-годишен. Въпреки, че той станал учител, а после археолог – театърът винаги присъства в живота му. Бистрият му ум, артистична и дълбока душа е свързана с изкуството още от дете. Невена не е единственият му приятел от тези среди.
"Не знам дали съм заслужавал толкова приятелства – те са ме обогатявали много. Винаги са били теглилката да видя къде съм", казва Дикран Балабанян.
"Вие не може да си представите какъв човек беше Васил Димитров, актьора, смъртта му беше между другото – фин, скромен, талантлив, така и си отиде – тихо, скромно. Черкелов - невероятен човек. С Коко Азарян бяхме приятели от детство, живели сме в Пловдив в една къща, така, че освен София имаше и например Коко направи чудеса в Пазарджишкия театър, Пловдивския. Познавам му живота, тежкия път. Той записа ВИТИС, когато аз завършвах, не му е бил лесен живота и сега миналата година", спомня си Дикран Балабанян.
От него той няма да забрави две думи, превърнали се във философия за целия му живот...
"Цават арнем", което в превод значи да ти взема болката, много хубав израз. Арменската философия… Казвал го е при тежки ситуации, на приятелите, така се употребява…. Да помогнеш, като вземеш част от болката му – това не е ли велико?", пита той.
Така и до днес Дикран е посветил живота си на другите. Живее сам, но от думът му не лъха самота. Почти 90-годишен, днес той продължаа да мечтае за бъдещето - пълно с изкуство, будни хора със свободен дух и любов.
"България ми е дала много. България е приела много добре моите родители, които са бежанци и преди години беше непоносим режима и питах майка ми и баща ми – защо сте останали тук – те са имали нансенови паспорти и са можели да идат, където пожелаят и майка ми казваше: Няма да говориш така детето ми, ние като дойдохме в България тя беше прекрасна страна. Това никога не го забравям", заявява Дикран.
"Най-хубавото, знаете ли какво е? Това не са цървули, а галоши. В онези години 80-те като идвах тук и сложих цървулите се чувствай свободен човек, в онези години на несвободна. Стана така, че сега когато идвам и слагам цървулите се спасявам от цялата пошлост, която ни заобикаля", казва той.
