Един различен роман, в който се разказва за любов и обич, за връзки и взаимоотношения, за избора и страха, пред които ни изправя промяната. 

Как едно увлечение прераства в любов? Може ли един мъж да обича една жена и същевременно да е влюбен в друга? Какво би направил той за всяка от тях – и какво всяка от тях ще му причини? Кое чувство е по-силно – любовта или обичта? А кое трае по-дълго? Кое ще надделее и за да надделее то, трябва ли другото да умре?

Отговорите на тези и редица други общочовешки въпроси, свързани с взаимоотношенията между мъжете и жените, вкарали се (не)охотно в дълбокия коловоз на мрачното всекидневие, търси Васил Панайотов в новия си роман „Другата” (изд. Сиела).

Васил Панайотов: Бих изгорил романа си „Другата“. В пъти по-хубав е от „Убиец“

6 впечатляващи цитата от романа

„Първият симптом на омръзването е загубата на комуникация. Стане ли тишината тягостна, и връзката вече е такава.”

*

„Четиридесет години щастлив семеен живот е невъзможен. Виж, четиридесет спокойни семейни години – да. Но спокой­ствието не е щастие.”

*

„За да се освободиш от едно сексуално желание, не трябва да му се от­дадеш, а да му избягаш. Примерно в планините. При зверовете.”

*

„Сексът става повърхностен, когато намалее площта на приле­пените епидермиси.”

*

„Любовта е неспокойна и трескава. И егоистична, тя иска всичко за себе си, тя иска да взема. А обичта обича да дава. Тя е саможертвена, тя е жертвоготовна. Уравновесена и кротка. И обладава отвътре. Дълбините на сърцето и подмолите на душата.”

*

„Всичко започва на шега. От скука. Поредна причина лю­бовта му да не бъде литературна. Нищо стойностно не е ста­нало от скука. Но нима любовта има стойност, нима има цена?”

 

Откъс от „Другата”, Васил Панайотов

Стефан седи на бюрото си. Вратата на офиса е отворена и отвън нахлува обичайната за този час гълчава. Слънцето още не се е обърнало, за да напече западната фасада, да прониже прозорците и да му бръкне в очите, но въпреки това очите на Стефан са присвити. Присвити са не от сън, характерен за следобедното приспиване. На Стефан в момента му се спи по-малко от всякога. Свити са, за да концентрират в плътен лъч бликналия от орбитите им гняв и да го насочат към някого, кой­то в мъки да изгори. Стефан регистрира едно ново за него или поне подобаващо остаряло усещане. За пръв път от поне десе­тина години насам той ревнува.

Тази сутрин Емилия е различна. Няма ги обичайната апа­тия и невъзмутимо спокойствие. В присъствието й, което Стефан безпогрешно долавя, се усеща изобилие на трепетна енергия, нещо като нервен тремор на любовник, който пред­чувства какво ще се случи. Малко преди обяд някой я търси по мобилния телефон. Тя вдига, казва му „Здрасти, гад!“ и отива да говори навън. Вероятността да е говорила не с него, а с нея е точно 50/50, но тази вероятност е прекалено далечна за Стефан в този момент и както заради подозренията си, така и заради мъжкия род на очевидно интимното обръщение той е убеден, че звъни мъж. Емилия разговаря по мобилния си теле­фон само с двама души – баща й и по-малката й сестра. Прави го често, почти всеки ден. И никога не излиза от офиса. Може би навикът и инерцията в тази семейна традиция са създали у Стефан фалшивото усещане за разкритост, за разголеност и внезапната й телефонна потайност сега го изнервя. Всеки крие в гардероба скелети на бивши любовници, а почти всеки знае, че в любовните взаимоотношения думата „бивш“ е лишена от категоричност, но откакто познава Емилия, Стефан не е чул от нея и една дума за мъж, бил той бивш или настоящ, и от това разполага с комфорта закачките й с него директно да му дават ексклузивитет и да го поставят в позицията на привилегирован и несъревноваващ се с други кандидати за вниманието й играч.

Поне до позвъняването на „гад“.

Към кого може да се обръща с такава безцеремонна интим­ност? Много близък човек, без съмнение. С когото е споделила ценни моменти и незабравими истории, повечето за разказва­не, но някои и за премълчаване. Именно от вторите Стефан се страхува, без да може да обясни защо. Стефан се страхува, за­щото ревнува, но да обясни ревността си няма да му е лесно. Ревността е съмнение. В този, когото ревнуваш, но и в теб са­мия. Ревнуват неуверените, тези с колебания в някои свои каче­ства и подозрения, че обектът на тяхната ревност вече ги е от­крил в друг. Това принизява ревността до атрибут на дребното его, до фалшива валута в една търговия на взаимоотношения, от която никой не излиза доволен или печеливш. Ревността е борба за признание, надпревара за внимание, като този, чието внимание се цели, трябва да избира и да оцени. По-обективно би било друг да я даде тая оценка, но резултатът тогава ще е не­удовлетворителен, защото неговото мнение е безпристрастно, а именно заради страстта на съдията е цялото това противо­поставяне. Ако ревнивецът е лишен от конкуренция, и най-горещата страст насреща ще възприема студено. Любовта на неговата жена не се доказва от това, че е предпочела него, а от това, че е отхвърлила всички останали. Нейната любов е не­говата увереност в превъзходството му над тях. Трайната рев­ност е патология във всеки етап от връзката и я извинява само любовта.