Само за 22 дни Васил Панайотов написва първата си книга "Убиец". На втория си роман "Другата" отдава 22 седмици, а в замяна получава картбланш от собственото си творение да продължи с писането. Как така? Авторът се зарича, че ако с тази книга не спечели читателите, тя ще бъде последната в творческата му биография. Преждевременното му "пенсиониране" обаче се отлага, защото първият тираж на "Другата" бе изчерпан само за месец. Така на Панайотов му предстои да продължи да изненадва другите и да руши стереотипа към своята външност на писател извън всякакъв калъп, защото колкото и да е уморен от тази битка, спортистът в него надали ще се откаже лесно. Панайотов е бил в националния отбор по плуване преди години, а в момента обича да разпуска на боксовия ринг. За писателя обаче собствената му личност няма значение, само думите имат и по тях трябва да се съди само... за тях.
- Очакваше ли, че новият ти роман ще съблазни така бързо читателите и първият тираж ще бъде разграбен само за 30 дни?
- Не, но се надявах, и не от суета, а поради една съвсем практична причина - след скромния търговски успех на прехваления дебютен "Убиец", се зарекох, ако и с вторият роман не спечеля читателите, значи трайно и тенденциозно съм наложил лош образ, който никога няма да бъде приет добре и независимо от качествата на книгите ми, те няма да се четат, затова по-добре да престана с писането им. Радвам се, че ще продължа.
- Самият ти изненадваш с тази книга. Първо, защото е много по-различна от дебютния ти роман "Убиец". И второ, защото излъгваш очакванията към на пръв поглед клишираната история за любовен триъгълник с много по-любопитен конфликт между любов и обич. Кога и как започна историята?
- Двете книги са толкова по-различни, колкото по-различен съм станал аз. Интервалът между тях е 10 години, при това четвъртите 10, през които човек все още търпи някакво интелектуално развитие, макар и не толкова, колкото е развитието през първите или вторите 10 години от живота му, но при всички случаи повече от стазиса на петите десет или настъпващата разруха след 60-те. Иначе, на пръв поглед, всичко е клиширано, но предимството на литературата пред всички други изкуства е възможността й да достигне недостъпна за тях дълбочина.
- Какво почувства, когато сложи финалната точка? И защо сякаш нямаш нужда от диалози, за да наелектризираш действието?
- Точката дава облекчение, макар че е въпрос на семантика и с точката писателят никога не знае дали всъщност не е сложил на книгата кръст. Пишат се много книги, които никога не виждат бял свят, а кога след по-кратка, кога по-продължителна обсада на издателствата, авторите им се примиряват и ги погребват в електронния архив. Моят случай е по-различен, защото имам договор с най-голямото издателство в страната, но въпреки това, дните между изпращането на ръкописа и одобрението му за печат ме напрегнаха. Радвам се, че бяха само пет, защото някои автори чакат с месеци. Диалози от самото начало избрах да нямам. Не исках динамика, исках бавен разказ, на ръба на монотонността, който да заблуди читателя, без да го приспи или отегчава, за да може обратът в третата част да го хване неподготвен.
- Тепърва лично ще запознаваш "Другата" с читателите и по време на Алеята на книгата в Пловдив (бел.ред - от 13 до 18 юни 2018 г.). Какво научаваш от тези срещи?
- Научавам най-вече, че книгите ми само страдат от тези срещи, защото съм неумел презентатор. Не роман, пирон не съм способен прилично да представя на някого, а природата на пирона е проста, качествата му са известни, а функцията му е една. В ранната си младост цял месец работих като търговски представител и само споменът за този период ме кара да изпитвам глад. За един месец не продадох нищо и съответно не спечелих никакви пари. Липсваше ми нахалството и арогантността. И селската увереност да говоря големи думи за малки неща. Отделно, от писането мисълта ми е усвоила по-бавна динамика, каквато в разговор не мога да приложа. Смятам, че от повечето срещи с писатели в читателите остава разочарование. Представата за първите е като за мъдреци, модерни проповедници, дори просветители, а действителността я опровергава. И не защото писателите не са мъдри, а защото на мъдростта им й трябва идеални условия, за да се прояви. Публичността не предоставя такива условия.
- Можеш ли да отречеш, че наред с продажбите и броят на почитателките ти расте?
- Мога, но няма да бъде вярно. Осемдесет процента от книгите ги купуват жени. Сто процента от тях искат нещо за чукане, повече отколкото искат нещо за четене. Поне пет процента смятат, че чрез четенето, чукането им ще се подобри. Пазарът е толкова малък, че човек може да познава част от читателките си, а те, от своя страна, да смятат, че покупката на книга е достатъчно основание да му пишат с претенции за отговор всеки ден. Предполагам, че подобна полова подмолност подпомага продажбите. Иска ми се да мисля, че моите не ги е, но съм прекалено красив и прозорлив, за да се самозаблуждавам така.
- Обичаш ли да разбиваш очаквания и да тушираш стереотипи?
- Вече не. Уморих се и ми писна. При мен стереотипът е свързан с външността. Не приличам на повечето писатели, но кой би искал да прилича на повечето, каквито и да са те? Половината време от срещите си с читателите прекарвам в опит да променя предразсъдъците им, след като вече са ме видели, а това натоварва и изтощава. Вече не искам да променям никого, а ако не се срещам с читатели, няма и да ми се налага. Те ще съдят за мен само по думите ми, макар че защо въобще трябва да съдят нещо за мен? Личността ми няма значение, думите имат и по тях трябва да се съди само за тях.
- Как разпределяш времето си между спорта и писането?
- Почти поравно, като все пак спортът взема превес. В момента съм на възраст, в която умът още се развива, но тялото почва да отслабва и принудително компенсирам.
- Кога и защо започна да се занимаваш с бокс?
- Моят основен спорт е плуването. Или поне беше почти двайсетина години. Другите спортове са на друго, по-аматьорско ниво, и са подбрани по практична необходимост и адекватност на възрастта. Един мъж трябва да може да се бие повече, отколкото да играе тенис на корт, футбол или федербал.
- От какво са те спасявали бойните ти умения?
- От скуката, отчаянието, безнадеждността… Тренировката е упражнение по съвършенство. Перфектно усвояване на една рутина. Ако в писането постигна майсторството си в спорта, буквално ще мога да бия всичките. Но ако питаш за улицата, не съм се бил. Просто не ми се е налагало. Никой не се заяжда с мен. Силата сигурно ми личи. В този смисъл бойните ми умения са спасявали повече другите, отколкото мен.
- Думите или юмруците - кое предпочиташ, когато си притиснат до стената?
- На стената й е все тая. Ще си счупиш ръцете и похабиш приказките. Единственото решение е да не се обграждаш в стени.
- Кога си направи първата татуировка и сега съжаляваш ли, че си използвал тялото си като бял лист, върху което да оставяш послания към другите?
- Първата направих на 17 години, а последната на 37. През тези 20 години многократно съм драскал плътта си, но винаги посланието е било към мен. Ако другите ме интересуваха, щях да си татуирам някъде "Другите да го духат", но те не ме.
- Сред татусите си имаш и поема на Буковски. Съгласен ли си с него по въпроса за самотата? "Има и по-лоши неща от това да си сам, но често отнема десетки години, за да го проумееш. И най-често, когато го направиш, вече е твърде късно, а няма нищо по-лошо от това да е твърде късно…"
- Ето това вече е стихотворение, нищо че ти си го лишила от любимото на модерните поети графично оформление от по една дума на един ред и си го преписала като проза. За да се съглася с Буковски, трябва да го разбирам, а това би го обидило, както се обиждам аз, когато се съгласяват с мен. Всеки разбира само едносъщностното с него. Аз не съм изпитвал неговата влудяваща самота. Друг не е изпитвал моята самотна лудост. На всички ни липсва опитът на едно всеобхватно познание. Но заключението му е вярно - най-лошо е да е твърде късно.
- Сега чувстваш ли се много по-свободен, след като преди години избираш да избягаш от робството на чиновническия труд?
- Доста по-свободен съм, макар че тотално бягство няма, има само смяна на един труд с друг. Настоящият го понасям, защото ми дава възможност за възторг. Разбирай да чета и да пиша в работно време.
- Защо се отказа от плуването, след като си бил в националния ни отбор?
- Плуването се отказа от мен, когато вече не смогвах да следвам темпото му. Закон на живота. И животът поради същата причина ще направи същото.
- В ролята на баща пък каква оценка си даваш?
- Аз съм добър баща. Давам си Добър (4). Не е много, но пак е повече, отколкото давам на моя.
- Кое е най-ценното, на което смяташ, че си научил дъщеря си?
- Никога няма да я науча, че за да бъде щастлива, съвсем не е нужно да има своя дъщеря.
- Ако подобно на Гогол, изпаднеш в умопомрачение, кой от двата си романа би изгорил?
- Бих изгорил „Другата“. В пъти по-хубав е от „Убиец“, но без „Убиец“, „Другата“ нямаше да я има, а даже и да я имаше, нямаше да постигне същия успех. „Убиец“ ме направи разпознат, “Другата” ме направи признат писател. Да те разпознават е по-хубаво. Предимството на признанието е само в това, че престава да ти се налага да демонстрираш превъзходството си над другите и вече можеш спокойно и безнаказано да се държиш като простак.
- "Можеш да скриеш една омраза, но не можеш да скриеш една любов. Ако все пак успееш, то любов едва ли е имало." Ти крил ли си омраза?
- Не. Напротив. Аз съм хейтър и само търся как да го заявя. А хейтър съвсем не е лоша дума. Смятам, че след определена възраст и съответстващото й натрупване на житейско и нравствено познание, демонстрацията на безусловна любов към хората е белег за умствена изостаналост.
- Любовта или обичта – кое има по-благотворно влияние върху писателя?
- Постоянството.
