В едно пътуване, обхващащо 50 книги, стотици идеи и повече от столетие, "50 класици на психологията" хвърля поглед към някои от най-интригуващите въпроси, свързани с нещата, които ни мотивират, които ни карат да действаме или да се чувстваме по определен начин, как работят мозъците ни, как създаваме усещането за самите себе си. По-дълбоките познания в тези области водят до самопознание, по-добро разбиране на човешката природа, по-добри взаимоотношения, по-добра ефективност. 

"50 класици на психологията" разглежда трудове на емблематични фигури, като Фройд, Адлер, Юнг, Скинър, Джеймс, Пиаже, Павлов, и хвърля светлина върху работата на съвременни мислители, като Селигман, Канеман, Дуек и Гилбърт. Предлага коментар за всяка книга, разкрива ключовите моменти и дава представа за средата, в която покълват идеите, които въздействат върху хората, както и за движенията, възникнали около тях. 

Фокусът е върху "психология за не-психолози" – книги, които всеки би могъл да прочете и да използва за собственото си просвещение. Наред с психолозите, списъкът също така включва заглавия на невролози, психиатри, биолози и експерти по комуникация, но също така журналисти, един докер, един специалист в областта на насилието и един романист. Тъй като тайните на човешкото поведение са твърде важни, за да бъдат дефинирани само от една дисциплина или гледна точка, тази еклектична колекция от гласове става наложителна. 

 "50 класици на психологията" цели да представи общите идеи за това, защо хората мислят и действат така, както мислят и действат. 

Прочетете откъс от "50 класици на психологията",  която излиза от издателство "Дамян Яков" в превод от английски език на Владимир Германов. >>>

 

ГЛАВА 4 

 

Гавин де Бекър 

"Вероятно я е наблюдавал известно време. Не сме сигурни – обаче знаем със сигурност, че тя не е първата му жертва". С това смразяващо изречение започва "Дарбата да се страхуваш" (The Gift of Fear). Книгата описва реалните истории на хора, станали жертви или спасили се на косъм от насилие. Във всеки от случаите хората или са се вслушали в интуицията си и са оцелели, или не са – и са платили последиците. 

Обичайно смятаме страха за нещо лошо, но Де Бекър опитва да покаже, че той е дар, който може да ни предпази от злото. Книгата му "Дарбата да се страхуваш. Сигнали за оцеляване, които ни пазят от насилието" (The Gift of Fear: Survival Signals that Protect Us from Violence) е за влизането в умовете на другите хора, така че действията им да не ни идват като ужасяваща изненада. Макар да е некомфортно, особено ако става дума за ума на потенциален убиец, това е по-добрият вариант, отколкото да научиш по трудния начин. 

Преди да навърши тринайсет, Гавин де Бекър е видял в собствения си дом повече насилие, отколкото мнозинството хора виждат за цял живот. За да оцелее, е трябвало да се научи да предвижда какво ще се случи после, след плашещи ситуации, а впоследствие формулирането на насилническата нагласа се превръща в задача на живота му, така че другите също да се научат да виждат признаците. Де Бекър става експерт в оценяването на риска от насилие и е ангажиран да предпазва знаменитости, правителствени и корпоративни клиенти, но е и нещо като говорител против домашното насилие. 

Макар да не е психолог, книгата му предлага повече откровения за природата на интуицията, страха и ума на насилника, отколкото бихте прочели в който и да било чисто психологически текст. Приковаваща вниманието не по-зле от криминален роман, "Дарбата да се страхуваш" може не само да промени живота ви – може наистина да го спаси. 

Интуитивна сигурност 

В днешния свят, отбелязва Де Бекър, сме забравили да се осланяме на инстинктите си, за да се грижим за себе си. Повечето от нас оставят въпроса за насилието на полицията и правосъдната система с увереността, че те ще ги защитят, обаче докато успеем да ангажираме властите, обикновено става твърде късно. Също така вярваме, че технологиите ще ни опазят от опасност. Колкото повече аларми и високи огради имаме, толкова по-сигурни се чувстваме. 

Има обаче по-надеждно средство за защита – интуицията или вътрешното ни чувство. Обикновено разполагаме с цялата информация, която ни е нужна, за да бъдем предупредени за някои хора или ситуации. Както животните, ние също имаме "вградена" система за предупреждаване при опасност. Често се изтъква кучешката интуиция, но истината е, че тази на хората е по-добра. Проблемът е, че сме по-малко готови да ѝ се доверим. 

Де Бекър описва жени, жертви на нападение, които съобщават: "Макар да знаех, че каквото се случи преди това, не беше съвсем редно, не се измъкнах". Някак нападателят, който им помага с чантите или се качва с тях в асансьора, успява да накара жените да постъпят така, както иска той. Де Бекър пише, че съществува "универсален код на насилието", който много от нас долавят автоматично, но модерният живот често успява да умъртви чувствителността ни. Или не виждаме сигналите, или не искаме да ги признаем. 

Парадоксално, Де Бекър твърди, че "доверието в интуицията е обратното на живота в страх". Истинският страх не те парализира, а ти дава сили, дава ти възможност да направиш неща, които обикновено не би могъл. Първият случай, който дискутира, е с жена, затворена и изнасилена в собствения ѝ апартамент. Когато нападателят ѝ казва, че отива до кухнята, нещо я кара да тръгне след него на пръсти и тогава вижда, че той тършува в чекмеджетата, за да намери голям нож – за да я убие. Тя се спуска към пътната врата и успява да се измъкне. Интересното в разказа ѝ е споменът, че не е изпитала страх. Истинският страх, понеже включва интуицията ни, е всъщност позитивно чувство, което ни спасява. 

Насилническа струна у всеки от нас 

Де Бекър отхвърля идеята, че има "престъпен ум", който отделя някои хора от нас, останалите. Повечето биха казали, че не са в състояние да убият друг човек, но обикновено има изключение – "ако не се налага да защитя любим човек". Всички сме способни на престъпни мисли и дори действия. Много убийства се определят като "нечовешки", обаче определено, казва Де Бекър, те не могат да са нищо друго, освен човешки. Ако някой е способен на конкретен акт, при някакви обстоятелства всички ние бихме били способни на същия акт. В трудовете си Де Бекър не си позволява лукса да разграничава между "човек" и "чудовище". Вместо това разглежда възможността човек да има намерение или способност да навреди. Заключава: "Източникът на насилие е у всекиго. Променя се единствено възгледът ни за неговото оправдаване. " 

Верига, не изолиран акт 

Защо хората прибягват до насилие? Де Бекър свежда отговора до четири елемента: 

  • оправдание – човек преценява, че преднамерено му е причинена вреда; 
  • алтернативи – насилието изглежда сякаш е единственият начин за получаване на компенсация или справедливост; 
  • последици – решават, че могат да живеят с вероятните последици от акта на насилие (например, човек, който дебне някого, може да няма нищо против да лежи в затвора, стига да се добере до жертвата си); 
  • възможност – имат увереност в способността си да използват тялото си, куршуми или бомби, за да постигнат целите си.

Екипът на Де Бекър преглежда тези "предварителни индикатори", когато анализира вероятността за насилие от страна на някой, който заплашва клиент. Ако сме внимателни, казва той, насилието никога "не изниква от нищото". Всъщност много често се случва хората да "превъртят", преди да извършат убийство. По принцип, отбелязва Де Бекър, "насилието е предсказуемо, колкото и завирането на водата в чайника". 

Ако разбираме насилието като процес, в който "самото насилие е само брънка", ще можем по-лесно и да го предвиждаме. Докато полицаите търсят мотив, Де Бекър и екипът му навлизат по-дълбоко, за да открият минало насилие или намерения за насилие, каквито обикновено предшестват самия акт. 

"Дарбата да се страхуваш" включва глава за семейното насилие, в която се отбелязва, че убийствата на брачния партньор не се случват в разгара на кавгите. Обикновено те са резултат на добре обмислено решение, предшествано, например, от следене на съпругата от страна на съпруга и възпламенено от отхвърлянето му от нейна страна. За такива мъже отхвърлянето е прекалено голяма заплаха за собственото им аз и убийството на партньора изглежда единствен възможен начин за възстановяване на идентичността. Де Бекър разкрива тревожен факт – три-четвърти от убийствата на жени се случват, след като жената напусне брака. 

Да знаеш как да разпознаеш психопата 

Сред характеристиките на престъпника хищник обикновено са:  

  • безразсъдно перчене;
  • праволинейност;
  • безразличие пред неща, които биха ужасили другите хора;
  • странно спокойствие при конфликт; 
  • необходимост да контролира. 

Кое е най-добрият знак за склонността към насилствена престъпност? Според опита на Де Бекър, преживените в детството проблеми или насилие са важен фактор. Едно изследване на серийни убийци установява, че 100 процента от тях лично са преживели насилие, били са унижавани или просто пренебрегвани като деца. Робърт Бардо, който стреля и убива актрисата Ребека Шейфър, като дете е бил държан заключен в стаята си и е бил хранен като домашно животинче. Никога не се е учил да общува с други хора. Подобни индивиди си съставят изкривена представа за света – за сметка на обществото. 

Въпреки това склонните към насилие хора умеят много добре да прикриват сигналите, че са психопати. Понякога са в състояние старателно да имитират нормалност, така че да изглеждат като "нормални хора". Но има предупредителни признаци: 

  • Те са прекалено мили.
  • Говорят твърде много и ни заливат с подробности, които отвличат вниманието ни.
  • Те идват при нас, никога ние при тях.
  • Слагат ни етикети или леко ни обиждат, за да ни накарат да реагираме и да се ангажираме с тях.
  • Използват техниката на "принудително партньорство", като използват местоимението "ние", за да изглежда сякаш те и жертвата им са в едно и също положение.
  • Намират начин да ни помагат, така че да се чувстваме техни длъжници (вид лихварство).
  • Пренебрегват или отхвърлят нашето "не". Никога не оставяйте някой да ви разубеди след отказа ви, защото така му давате да разбере, че владее положението.

Не е нужно да живеем като параноици – повечето от нещата, заради които се безпокоим, никога не се случват, – но все пак е глупаво да се доверяваме напълно на алармената система у дома или в офиса, или на полицията. Тъй като ни вредят хора, пише Де Бекър, трябва да се научим да разбираме тези хора.

В ума на дебнещия преследвач

"Дарбата да се страхуваш" е завладяваща вниманието, когато Де Бекър говори за публични фигури, негови клиенти, и опитите на техни преследвачи да се доближат до тях. Всеки момент известна певица или актьор могат да се окажат обект на внимание от страна на трима-четирима души, които ги обсипват с писма и търсят начин да се промъкнат през охраната. Много малко от тези преследвачи имат истинско намерение да убият обекта си (другите вярват, че са в някаква "връзка" със звездата), но общият знаменател е жаждата за признание. 

Всички ние търсим признание, слава, някаква значимост и когато убият известен човек, преследвачите също стават известни. Марк Чапман и Джон Хинкли младши, например, ще останат завинаги свързани с жертвите им Джон Ленън и Роналд Рейгън. За такива хора убийството е нещо съвсем оправдано – то е пряк път към славата, а психотичните хора не се интересуват особено дали славата е с положителен или с отрицателен знак. 

Представата за луд човек, който преследва кинозвезда или президент, пленява масовото въображение, обаче Де Бекър се пита защо толкова ни интригуват преследвачите на знаменитости, а оставаме безразлични за факта, че само в Съединените щати приятел или съпруг убива жена на всеки два часа. Между другото, той не се доверява на ограничителните заповеди и според него те само влошават положението. Склонните към насилие се наслаждават на ангажираността на околните и ако и бездруго са неуравновесени, ограничителната заповед няма да гарантира безопасност. 

Продължи да четеш