Понеже трябва да се научим да живеем с COVID- 19, трябва да казваме и истината за вируса, макар тя да е стряскаща понякога. Такъв е случаят, който разказва медицинската сестра Лидия Георгиева. Тя от години живее със съпруга си в Милано и вече гостува на LadyZone.bg в началото на пандемията. Тогава сподели впечатления от един от най-засегнатите от коронавируса райони. А и Лидия работи в центъра на заразата - Старчески дом (Casa di cura), както и ходи на втора работа – прави частни посещенияпри на пациенти. Сега не пести преживяното, което и тя, и съпругът й определят като „АД”.
Лидия, кога и как се прояви COVID- 19 при теб?
На 25 март излезе интервюто ми в LadyZone.bg, на 28-и се разболях от COVID- 19. Почувствах се уморена през деня, бях втора смяна, но отидох на работа в Старческия дом. В 14 часа вдигнах температура. Към 16:30 ч. започнах неистово да кашлям и до 18 ч. едва си поемах въздух. Тръгнах си, оставих колегите ми да гледат моите пациенти. Веднага от работата са изпратили известие в ATS, което е като РЗИ в България. На другия ден ми се обадиха, за да ми определят час за следващия ден, за да ми направят тампон – това е назофаренгиалната проба, при която се взима секрет от носа и гърлото. На 30 март ми направиха първия тампон, а на 31-ви трябваше да е вторият. Но тъкмо тръгвах за втората проба и ми се обадиха, за да не ходя, тъй като резултатът ми вече беше положителен. Останах вкъщи.
През първите 3-4 дни заболяването протичаше като нормален грип – с температура, отпадналост, доста кашлях. След това започна да ме боли цялото тяло, но не каквото е усещането при грип, а много, много по-силно – не можех да търпя дрехите върху себе си. Температурата ми не спадаше, толкова бях отпаднала, че като се връщах от тоалетната, вече бях полумъртва. Кашлицата беше постоянна. Обадих се на личния си лекар, който отсъстваше и имаше заместник – жена. В този период не можех да отида на място, а само по телефона се контактуваше с него. А и като съм с положителна проба за COVID- 19, нямаше и как да отида. Лекарката ми каза да пия „Такипирин”, което е „Парацетамол” и сироп за кашлицата. Антибиотик не ми беше препоръчан. Само ми каза, ако се влоши дишането ми, да се обадя на телефон 1500, за да изпратят линейка, която е оборудвана за случая, както и екипът.
Вече бяха минали 5-6 дни и съпругът ми започна да проявява симптоми. А той вече беше записан като контактен. Обадих се, за да попитам как ще бъде тестван? Лекарят ми отговори, че не може. На телефон 150 ми отговориха същото. Казах: „Добре, вчера не е бил болен, но вече е!". Обясниха, че трябвало да минат 28 дни, за да се запише отново като контактен. Беше един малък ужас! Слава Богу, че в този момент той имаше и осигуровка от работата си, която в случай на нужда, дава възможност да останеш вкъщи, като държавата ти плаща процент от заплатата. Тези пари още не ги е получил, но би трябвало да ги вземе. Добре, че той остана у дома и се ръководеше спрямо моето състояние.
Без антибиотик ли се размина лечението ви?
Не... Добре, че д-р Десислава Меджидиева, с която съм приятелка още като работех в Бърза помощ в България, ми звънна точно в този момент, за да попита какво се случва при нас, в Милано. Аз й се оплаках и тя едва ли не крещейки каза веднага да започваме да пием антибиотик, който е от Макролидната група. Със Стефан го пихме две седмици. Ако не беше д-р Меджидиева, която работи в болница „Токуда” в София, може би нямаше да ни има сега. Защото състоянието ни се влоши много – около 20 дни си много сериозно болен. Непрекъснато си мерехме температурата и сатурацията, което е кислородът, влизащ в кръвта. Прави се с едно малко апаратче, което имам, тъй като ми е необходимо за частните посещения като медицинска сестра. Когато човек е здрав, нормалната кислородна сатурация е между 98 и 100, ние стигнахме до 90. Имах толкова сериозна кашлица, че седмица спях седнала с телефона под възглавницата, ако се наложи, да се обадя на Бърза помощ.
Беше ме страх да се погледна в огледалото. Лицето ми беше със странен сив цвят – почти като на мъртвец. Една вечер за първи път случайно видях, че изглеждам така, след като се погледнах в огледалото, в банята. През ум ми мина, че може да е и от осветлението. Но на сутринта се видях отново на дневна светлина и бях със същия цвят. Съпругът ми по-късно сподели, че дори го било страх да ме гледа, а през нощта ставал, за да види дали дишам. Той също беше посивял, но не като мен. Също имаше кашлица, но по-слаба. Мен ме болеше цялата мускулатура на гърдите от тази непрекъсната суха и мъчителна кашлица. Успоредно с лекарствата пиехме и много чайове, както и смеси с мед и лимон, или лук с мед... Но кашлицата не минаваше. Д-р Меджидиева ми каза да пия и капки за кашлица.
Колко време продължи да ви мъчи този ужасен вирус?
Бях позитивна в продължение на 50 дни. Месец, след като се разболях, тестът ми беше положителен. След още една седмица ми направиха друг тест, но този път беше от работата ми. За мен не беше проблем да отида там за тампон, тъй като живея до Старческия дом, където работя - от едната врата, влизам в другата. Тестът беше положителен. След още една седмица пак ми направиха тест и отново беше положителен. 10 дни по-късно това се повтори, но тестът беше по-слабо положителен. Минаха още 7-8 дни, пак ми направиха и този път резултатът беше отрицателен, както и на следващия ден, когато също ме тестваха.
Бях изгубила усета си за вкус, както и мъжът ми. Температура поддържахме около 15-20 дни. Аз не усещах и мирис, освен една досадна миризма - като на някаква непозната билка, която ме следваше, в което и помощение да вляза. В момента, в който тестът ми беше отрицателен, спрях да усещам тази миризма. А усета за вкус ми се върна може би месец, след като вече бях болна.
Болестта продължи два месеца, като през втория нямах симптоми освен сериозна умора. Този вирус тотално „изпива” силите, затова и възстановителният период също е много труден. Разхождахме се със Стефан, тъй като имаме вътрешен двор, но след полунощ, за да не се срещаме с никого. В началото едва завършвахме една обиколка на двора, постепенно успяхме да правим по 2-3. Едва след десетина дни стигнахме до 8-10 обиколки.
Предполагаш ли откъде си се заразила?
Предполагам, че е от работата ми. Както казах и в текста от 25 март, работя на две места – в Старчески дом (Casa di cura), както и ходя на частни посещения. Дори в деня, в който се почувствах зле, ходих при болен в дома му. Имах общо 4 пациента. След като премина заболяването ми и се върнах на работа, научих, че нито един от тях не се беше разболял. Но 2-3 дни след излизането ми в болничен от Старческия дом, там пламна с COVID- 19. Вече 40-45% от пациентите в Старческия дом вече ги няма, починали са. Има още доста хора с положителни проби, при които много бавно резултатът става отрицателен. В момента домът е зает с над 50% от леговата база.
Имаше ли и други заразени от персонала с коронавирус освен теб?
Има заразена лекарка, както и една-две колежки, които са изкарали заболяването на крак, тъй като са проявили подобни за този коронавирус симптоми, но само за няколко дни. Като са ги тествали, са били вече с отрицателни проби. И от обслужващия персонал има десетина човека, които са с COVID- 19. Двадесетина дни, след като се разболях, започнаха масово да се правят тестове в Старческия дом.
Не те ли е страх отново да ходиш на работа в тази твърде рискова среда?
Не, не ме е страх... Взимам предпазни мерки, както и преди да се разболея, гледам да съм по-внимателна. Сега съм облечена като космонавт, когато съм на работа, потя се, рискувам да се разболея от бронхопневмония, но това е положението...
Ти беше изключително оптимистично настроена и в началото на пандемията. Но може ли да се каже, че никой не е застрахован да се разболее?
Абсолютно никой не е застрахован! Имам много дълъг трудов стаж като медицинска сестра – 37 години, съответно имам и доста добри познания за инфекциозни заболявания и съм се предпазвала по най-добрия за момента начин. Но никой не предполагаше, че COVID- 19 е толкова агресивен вирус. Няма гаранция – може да отидеш с маска и ръкавици в магазина, да опипаш хубаво количката и плодовете, и когато сваляш ръкавиците, вирусът да ти се лепне на ръката, да се почешеш по носа и вече да си заразен. Но имат значение много фактори за заразяването и начинът, по който ще протече то – това е състоянието на имунната система, възрастта на човек... Младите хора карат доста леко заболяването, възрастните – трудно, а още по-възрастните – доста тежко. Но много хора изкарват COVID- 19 на крак, даже не разбират, че са го преболедували. Разбират, и то евентуално, ако се правят масови тестове в работата им и се окажат с положителна проба, но не развиват никакви симптоми след това. Всичко е до организъм...
След като бяха разхлабени мерките и при вас – в Милано, каква е ситуацията с вируса в момента?
Сега вече може да се пътува из цяла Италия, като в автомобила, ако не сте семейство, трябва да сте с маски и нямате право да сте повече от трима човека. Но, когато сте 4-членна фамилия, например, може да сте всички заедно в колата, както и да не носите предпазни маски. Иначе маските продължават да са задължителни и на открито, и на закрито. И се спазва същата санитарна дистанция, която важи и за България. Всички магазини вече са отворени, но в тези, които се продават дрехи и обувки, нищо не може да се пробва. Ако купиш, имаш един месец, за да върнеш стоката при проблем. Но преди това трябва да минеш през пункт, където се проверява качеството – дали си я повредил или не си, след което тя се затваря в плик. Не можеш да си вземеш парите обратно, а само да купиш нещо друго.
Какъв извод направи от изживяното?
Мен ме спаси лекар от България – д-р Меджидиева, на която ще съм задължена цял живот. Тя ми се обаждаше по три пъти на ден и продължи да го прави и когато премина най-тежкото ми състояние от болестта. Препоръча и витамини за укрепване на имунитета – магнезий, цинк и витамин Е. Докато тук, в Милано, бяха толкова объркани и толкова неадекватно действаха. Успях да имам всички тампони за проби, благодарение на това, че съм медицински работник и в сила влезе задължително да бъдем тествани.
Истината е, че от Общината се обаждаха, докато разбраха, че имам положителен тест. След това за 55 дни не се обадиха нито веднъж, за да се поинтересуват дали имаме нужда от храна, вода или лекарства. Пазаруваха ни добри съседи и един приятел, който се обаждаше по телефона, отключвах му колата, той оставяше продуктите в нея, а по-късно ги взимах. Разбира се, в съседните общини не е било така. Всичко е въпрос на организация...
Признавам, че имаше момент, в който се страхувах, че ако умрем, ще ни намерят дни след по-късно. Но имаше и адекватни хора. Аптеката, от която пазарувахме, доставяха медикаментите пред вратата ни, без пари, повтаряйки: „Само да сте здрави!”. Платихме им наскоро. Колегите ми звъняха редовно, въпреки ужаса, на който бяха подложени. За жалост, все още няколко човека от персонала са с тежки психически травми. Най-зле е колежка, която дори не е с положителен резултат при тампонирането.
Хубавата новина е, че вирусът е много по-слаб сега. И още нещо добро има – синовете ни, като разбраха за състоянието ни, звъняха по 3 пъти на ден. Та си станахме още по-близки (смее се, б.а.)...
