- Мамо, тази година искам да съм вещица – казва ми 5-годишната ми дъщеря, която миналата година за Хелоуин се маскира като ангел. Тръсвам блузката й с коте и я просвам на сушилката. Не харесвам Хелоуин заради агресивността, с която лесно стига до всички, заради изкривения начин, по който приемаме този ден, като възможност само да се маскираме и да се натъпчем със сладко, заради цунамито от артикули по магазините, с което пристига. Не го харесвам и от чист български инат. Имаме толкова красиви български празници, които биват забравяни, защото паяжинясват от старост и недостъпност, вместо да бъдат поднесени по гъвкав, адаптивен начин на децата ни.

Преди време гледах клип - в университет в Нова Зеландия професор по културна антропология кани група маори в лекционната зала, за да танцуват техния традиционен танц хака - в маорската култура се използва като начин да стреснеш врага по време на битка, но и като поздрав за гости на специални поводи. Това спестява на преподавателя около 2 часа говорене по темата, пресъхнало гърло, показване на картинки, гледане на апатични студентски физиономии и прозявки от скука. Реалната демонстрация от хора, които носят духа, близко са до традициите и не виждат нищо странно в това да влязат в университет и реално да покажат това е на студентите е именно моста между традициите, които сме свикнали по-често да е ръждясал и да се разпада.

В същата тази детска градина, в която за втори поредна година учителката ще ми каже "На Хелоуин ги доведете маскирани", не са обелили и дума за Лазаровден например. А замисляли ли сте се колко прилики има между двата празника и колко по-красив, светъл и наситен с добро и радост е нашият празник?

- Ти искаш да си вещица, а лазарка ще бъдеш ли? - оставям прането настрана, защото работата винаги може да почака. Дъгата обаче няма да чака да спреш и да я покажеш на детето. И вместо дъга, разлистваме "Календарни празници и обичаи на българите" на БАН, с цветни, хубави илюстрации.

Показвала съм й и мои снимки като лазарка, с пищимал от баба ми и шал от мама. У дома още пазя и кошничката, с която съм обикаляла у съседите и са ми я пълнили с яйца на този празник. Много се радвах да се върна с пълна кошница. Бабите пък се радваха на мен - единственото момиче в иначе момчешкия квартал. 

На Лазаровден момичетата обикалят по къщите и, от днешна гледна точка, също са маскирани, но с народни носии. Сложили са цвете в косите си и най-белите си ризи. Могат да изплашат, но само с хубостта си! Не правят пакости, не свиват номера. Пеят песни и пожелават добруване на стопаните на къщите. В отговор пък те пълнят кошниците им не с бонбони и сладкиши, а с яйца (заради предстоящи Великден), цветя и обредни хлябове.  

Приемам всеки празник за повод за хубави емоции, излизане от скучното ежедневие, трупане на спомени, причина да сме заедно, както и за нови запознанства. Не приемам обаче сляпото празнуване, защото така правят всички, защото го дават във филма, защото така ще направят приятелите ми, защото плакати за събития, сайтове и магазини крещят - "Хелоуин е! Бъди вещица!".  Не приемам и да бъда вещица, а за Лазаровден да не знам нищо. В този смисъл, следвам принципа на мечо Пух - "Колкото повече - толкова повече!". Само не искам две да е за сметка на едно!