„Егмонт” издава нова книга в приключенската поредица за Юлисес Мур

Бележка за читателя
След повече от месец тревожно мълчание, най-накрая Пиердоменико Бакаларио се обади. Първо получихме телеграма, а след това в разстояние на няколко дни дойде и преводът на шестата тетрадка на Юлисес Мур. Както можете да си представите, в нея има изненадващи разкрития... Приятно четене!

Редакцията
П.П. Ако искате да разберете къде е, разгледайте внимателно марката и клеймото върху пощенския плик...


Нощта беше светла и звездна. Необятното и тихо небе обвиваше безкрайния хоризонт над платото, заключено между острите зъбери на планините.
Там, невидима за този, който не знаеше пътя, по който да я достигне, се издигаше Градината на свещеника Джани: голям замък, разположен върху скалата. Назъбените покриви, сводовете, стълбите, водохранилищата и стените се притискаха помежду си като изплашени деца. Въздушните течения, прониквайки през процепите на витражните прозорци, изпълваха празните пространства на дългите коридори. Замъкът леко вибрираше. През подземните решетки се мержелееха бледите проблясъци на водата. В запалените огнища мъждукаха въглени. От комините мързеливо се виеше къдрав пушек. Пауните от голямата градина се бяха притаили пред вратата на своя стопанин като твърде пораснали пеперуди.
От един отдалечен от замъка прозорец се процеждаше силна светлина. Явно това бе голяма стая, осветявана със свещи. Някакъв мъж стоеше зад перваза и съзерцаваше поредицата от островърхи арки, които продължаваха оттатък двора. Почесвайки се по брадата, той четеше посланието върху дълго парче плат, което развиваше в краката си. Наистина странен предмет, нещо подобно на кръстоска между килим и онова, което след хиляда години щеше да бъде наречено „телеграма“.
В нея се казваше:
Здравей, старче!
Съвсем скоро ще имаш нежелани посещения от Вила Арго СТОП
Накарай да проверят вратата на времето СТОП
И спри Обливия един път завинаги СТОП
Твой верен приятел Питър СТОП
Пламъкът на свещите в стаята потрепна – знак, че единствената врата в нея се отвори. Мъжът разпозна ъгловатото лице на китайската си асистентка. Поклониха се един на друг.
– Това, за което сигнализира, се оказа вярно – каза жената. – Войниците арестуваха двама натрапници.
– Двама? – промърмори замислено мъжът.
Завлече дългото топче плат чак до огнището и го хвърли в пламъците му. Тъканта потъмня и черният дим, който излизаше от нея, се заизвива към комина.
– Тогава можем да тръгнем и двамата, приятелко моя. Но се боя, че пътуването ни ще бъде дълго.
Гласът му звучеше като обременен от можество лоши спомени, част от които дори не можеха да бъдат изповядани.
От игривия пламък в огнището излизаха златни езици.
Китайската асистентка направи бърз поклон.
– Ще подготвя нещата си.
Мъжът изчака да остане отново сам, след това загаси всички свещи, с изключение само на една. Отмествайки гоблена от стената, напъха ръката си в нишата, като внимаваше да не задейства нито един от капаните, които я защитаваха, и извади оттам дървена кутия, украсена със златни мотиви. Лакираната є ключалка щракна.
Вътре имаше много ключове, всичките с дръжки под формата на някакво животно. Липсваха обаче четири от тях: с алигатора, с кълвача, с жабата и с гривестото бодливо свинче.
Мъжът се изненада.
– Как е възможно? – запита се, проверявайки отново кутията.
Неспособен да си даде отговор, изгаси и последната свещ, която беше оставил запалена, и изчезна в мрака.
Джейсън, възпирайки сестра си, възкликна:
– Шшштт!
Джулия се намираше точно по средата на стълбите.
– Какво има?
Но натискът от ръката на близнака є я накара да не задава други въпроси.
Стълбището, по което поеха, беше тъмно, с приближени една към друга стени и с губещ се някъде в мрака таван. Една пращяща факла гореше на върха на стъпалата – до голяма врата, откъдето се разнасяше дрънчене на метал от отварянето на резето є.
Близнаците бързо се огледаха наоколо: на стъпалата, по които се бяха изкачили, нямаше никакво закътано местенце, а онези, по които им предстоеше да се изкачат, бяха многобройни и нямаше да успеят да достигнат толкова бързо до вратата, за да се скрият близо до нея. Единственото им възможно скривалище бяха нишите от двете страни на стълбището, в които имаше две големи тумбести саксии с растения.
Джейсън посочи първата на сестра си и избра другата за себе си.
Джулия се приплъзна в своята ниша, като се скри в оскъдното пространство между саксията и стената. Джейсън обаче се опита да прескочи саксията само с един подскок, от което растенията в нея прошумоляха и той тупна от другата є страна с глух шум. Въпреки болката, която си беше причинил, не издаде дори стон.
Вратата на върха на стълбите се отвори театрално, а металните є шипове, които се удариха в стената, изтрещяха. Водопад от светлина се изля върху стъпалата, разплисквайки златистите си оттенъци, които достигнаха до двете ниши и леко ги осветиха. Джулия разпозна обувката на Джейсън, която се подаваше от саксията пред нейната, но не успя да предупреди брат си, защото на върха на стълбището вече се беше очертала фигурата на як мъж, който започна да слиза, прескачайки по две стъпалата. Момичето се скри още по-навътре, към дъното на своето убежище, молейки се той да не ги забележи.
– По-полека, Дзан-Дзан! – възкликна мъжът с боботещ глас. – Искаш да събудиш целия замък ли?
Дзан-Дзан притвори вратата, но без да я затвори докрай, и последва съучастника си надолу по стълбището.
– Всичко ли взе? – попита я той, без да очаква отговор.
Дзан-Дзан носеше на раменете си голяма бохча от синя коприна, завързана с две дебели въжета.
– Поставихме ли клопките? – продължи мъжът.
Жената отново не му отговори.
– Чаплите? Теченията? Зайците? Хмм... да. Лабораторията е защитена.
Минаха покрай кашпите. Светлината от факлата затрептя и за първи път жената проговори:
– Един момент... – прошепна, спирайки се.
Джулия затвори очи и скри лицето си зад стиснатите си юмруци.
– Направи така, че да не ни видят... направи така, че да не ни видят... – започна да се моли тя с цялото усърдие, на което беше способна.
Дзан-Дзан се приближи до саксията, зад която се криеше Джейсън, а от едната є страна се подаваше маратонката му.
– Направи така, че да не го видят... направи така, че да не го видят... – започна пак да се моли Джулия.
Дзан-Дзан беше много дребна китайка, със смешна кръгла шапка и синьо наметалце, което се увиваше около шията є, а надолу се разширяваше като камбана. Мъжът обаче имаше европейски черти на лицето, беше добре сложен, не много висок, с тъмна брада, с дълго монашеско расо и с обувки, които определено не подхождаха на дрехите му. Джулия го погледна внимателно, мислейки, че се е заблудила заради потрепващата светлина на факлите, но накрая се убеди, че мъжът носеше чифт износени маратонки „Найк“.
Дзан-Дзан напъха едната си ръка в саксията, от което зелените листа на растението прошумоляха, и взе шепа цвят от лайка.
– Не бях сигурна, че съм взела достатъчно от нея – каза тя.
Съучастникът є кимна в знак на съгласие.
– Да действаме. Нямаме много време.
Двамата продължиха отново да слизат по стъпалата.
Джулия се протегна напред, за да може да ги наблюдава: монахът с маратонките носеше на гърба си голяма и изтъркана туристическа раница, пристегната с десетки кожени колани. На Джулия є се стори, че сякаш беше виждала някъде лицето му.
Когато светлината от факлата им се стопи в основата на стълбите, момичето се изхлузи от нишата и повика брат си.
– Заминаха си! – уведоми го тя, изпълзявайки от другата страна.
– Ууууууух! – оплака се тогава едва доловимо Джейсън. – Ама че удар!
– Излизай навън! – посъветва го Джулия.
– Лесно ти е да го кажеш... – прошепна той, опитвайки се да се измести в една или друга посока.
Тъмнината и тумбестата форма на саксията пречеха на Джулия да разбере по какъв начин се е заклещил там отзад, но от броя на стенанията му си направи извода, че изглежда здраво се е залостил.
Най-накрая Джейсън се появи от лявата страна, взе си маратонката, която се беше изхлузила кой знае как в противоположния ъгъл, и изтупа косата си, пълна с листенца и паяжини.
– Тази ниша е истински капан – заяви той.
След кратко съвещание дали е уместно да проследят, или не онези двамата, Джейсън и Джулия решиха, че е твърде опасно. Искаха най-напред да се опитат да разберат нещо за мястото, на което се намираха.
Изкачиха остатъка от стълбището, който им оставаше, и достигнаха до голямата врата, която се намираше на върха му.
– Тези двамата говореха за някаква лаборатория – каза Джулия на последното стъпало.
– Чух.
– И за клопки.
– И за чапли, течения и зайци. Запомних го.
– Какво ли би могло да означава?
– Нямам идея. – Джейсън разгледа вратата, която беше три пъти по-висока от него, и се опита да я помръдне. – Ние обаче имаме други неща за правене. Трябва да намерим Блек Вулкано колкото е възможно по-скоро. И да се върнем във Вила Арго, преди мама и татко да забележат, че сме изчезнали. И така, знаем, че Блек се е скрил на това място, след като е събрал всички ключове от Килмор Коув...
– Включително и Първия ключ – прекъсна го Джулия с леко напрегната нотка в гласа. – Трябва също да намерим и Рик.
– Спокойно. Всичко ще е наред, ще видиш.
– Но...
– Не се тревожи за Рик. Когато се върнем в Килмор Коув, ще е там и ще те чака, а... – Джейсън изду напред устните си в смешна целувка.
– Глупак – блъсна го тя.
Братът близнак леко придърпа към себе си вратата с пръстите си, които беше поставил върху ръба є. – Не са я затворили добре – каза, открехвайки я след това достатъчно, така че да могат да минат през процепа є.
Джулия прехапа устната си.
– Джейсън, забеляза ли обувките му?
– Аха... – потвърди той, мислейки си за нещо друго.
Като преминаха през вратата, се озоваха на голяма тераса с назъбени стени, в средата на която припукваха остатъците от огън. От дясната є страна една пътека преминаваше зигзагообразно покрай стените на укрепена цитадела. Светлинни петна, подобни на пламтящи плодове, преминаваха като пунктирана линия и по другите тераси, разположени на равни интервали една от друга.
На пръв поглед Джейсън преброи поне двайсет.
Сухият нощен въздух изобщо не беше студен. Небето, осветено от голямата пълна луна, изникнала на хоризонта, изпускаше перлени отблясъци.
– Слушаш ли ме?
– Разбира се – отговори Джейсън, приближавайки се към назъбения парапет на стените, и хвърли поглед надолу.
Всичко стана само за миг, а после момчето бързо се обърна кръгом.
– О, ама че работа!
Джулия се шмугна покрай него. И усети, че дъхът є спира от усещането за празнина, което изпита. Терасата гледаше към необятна пропаст. Нямаше абсолютно нищо отпред и под тях, освен тъмнина. На метри и метри разстояние не се различаваше нищо друго, освен трептящ и увиснал вертикален мрак.
– По дяволите... – промърмори той. – Нависочко сме, нали?
Обратно на Джейсън, момичето обаче успя да овладее световъртежа си и да схване по-добре разположението на мястото, на което се намираха. Цитаделата на замъка беше разположена на ръба на бездната като голяма заспала змия, която се беше навила на върха. Отвъд стените се разкриваха няколко стотици метри дълбина, която ограждаше широката долина. А в основата на пропастта проблясваха няколко далечни светлинки, скупчени една върху друга като мравчици. Идваха от малко градче, което се намираше под скалите.
– Джейсън, тук ли си още?
Лицето на момчето, белезникаво под светлината на огъня, беше придобило призрачна бледност.
– Всичко наред ли е? – попита го сестра му.
– Да, разбира се – излъга я той, опитвайки се да си придаде важност. – Защо ме питаш?
– Зави ти се свят ли? – настояваше сестра му.
Джейсън скръсти ръце с определена гордост.
– Ама ти шегуваш ли се?
– Хей, видя ли каква бездна? Изглежда сме на сто-двеста метра над земята. Приблизително два-три пъти, колкото рифа на Вила Арго...
– Джулия, ако обичаш... – започна да я умолява близнакът є, пребледнявайки още повече. – Не мисля... че се чувствам... твърде... добре.
Джулия се затича да го подкрепи.
– Вие ли ти се свят?
– Малко. А също и... стомахът.
– Световъртежи?
– Не е възможно! Нямам оплаквания от замайване и световъртежи. Никога не ми се е случвало да...
– Може да е само моментна слабост. Вероятно след като падна от...
– Възможно е... – През краката на Джейсън премина лека тръпка, а сестра му го придружи към най-вътрешната стена на крепостта.
– Подпри се тук с разперени длани. Всичко е наред! Почувства ли колко е солидна тази скала, нищо не може да се случи. А пък и това не е истинска бездна. Само някаква... малка пропаст.
– Джулия... – простена брат є, посочвайки нещо пред себе си.
– Какво? – попита го тя. А после: – О-о, да му се не види! – стресна се, слагайки ръцете си върху устата.
На няколко крачки от тях имаше един умрял човек, облечен като средновековен войник. Облегнат на стената до пътеката, с клюмнала към едното рамо глава, с дълги опънати крака, а в ръцете си стискаше здраво дръжката на алебарда.
– Това страж ли е? – заекна Джейсън.
– Усмъртили са го онези двамата! – опита се да отгатне Джулия. – Може би са били убийци...
– Които събират лайка? Странно.
– Той беше обут с маратонки.
– Така е. И с мобилен телефон...
– Не се шегувам! Бяха като стария ти чифт „Найк“!
Джейсън си пое въздух, възвръщайки лека-полека цвета на лицето си.
– Ама ти огледа ли се наоколо? Не виждаш ли как е облечен този? Намираме се в разцвета на Средновековието.
– Казвам ти, че...
Момчето се изправи и се приближи към войника:
– Гледай, туника, наметало, метална ризница и ятаган.
– Казва се алебарда – уточни Джулия. – Какво правиш?
– Проверявам дали е мъртъв. – Джейсън постави дланта си върху металната ризница на мъжа. След това, раздразнен, че не успява да чуе нищо, освободи едната му китка и пусна алебардата да се хлъзне между двата зъбеца на стената и да се подпре между тях. Размърда ръката му, после, повдигайки го, реши: – Не е мъртъв. Жив е. Чувам ударите на сърцето му. – Наведе се и подуши дъха му. Ухаеше на лайка. – Спи си човекът.
– Предлагам да си тръгваме, преди да се е събудил.
Джейсън се съгласи.
– Добра идея. Накъде?
Сестра му посочи пътеката:
– Ако не искаме да се върнем към манастирския двор, бих казала, че тази е единствената възможна посока.
– Добре. – Момчето се отдалечи непохватно от войника и се удари в дръжката на алебардата.
– Джейсън! Внимавай!
Оръжието отскочи и се сгромоляса извън крепостната стена.
– Ох, не! – извика Джейсън, опитвайки се да го хване, плонжирайки, но веднага, щом погледна надолу, беше обзет от нов пристъп на световъртеж.
Джейсън полетя назад, загуби равновесие и падна по задник на земята. Вкопчи се в сестра си и се насили да се изправи на краката си. – Изплъзна ми се... – промърмори.
– Няма значение. Нищо не се е случило.
– Да. Нищо не се е случило – повтори той, разтревожено. – Добре съм. Дай ми само малко време, за да си поема въздух и... можем да вървим.