Влетях в изтичащата вече 2012 г., покачена на покрива на летящ замък. „Летящият замък на Хоул” е сред любимите ми детски филми на японския режисьор и аниматор Хайо Миязаки. Всъщност неговите филми съвсем не са детски. Те са човешки. Подходящи за всички възрасти. Ако не сте ги срещали досега, гледайте „Моят съсед Тоторо” и „Тайният свят на Ариети” . И в двата филма е пълно с непознати малки същества, свързани по особен начин с природата и естествената потребност да бъдат добри с другите (междувпрочем темата за природата като ценност присъства във всичките му творби). Не пропускайте също „Понйо” и „Принцеса Мононоке”. („Spirited Away” е достатъчно популярен, за да споменавам за него. )
Самият Миязаки? Той обича да рисува прасета, никога не следва предварително написан сценарий и се чувства дълбоко и завинаги свързан с Япония.
Миязаки е роден в градче, непосредствено близо до Токио. Баща му работи в самолетната индустрия, а това много сближава малкия Хайо с авиацията. (Тази му страст го обитава и до днес - във филмите му ще забележите различни летателни „апарати” като например летяща котка-автобус!). Ето какво разказва за себе си Миязаки...
Въображението: Казват, че въображението и фантазията те откъсвали от реалността, че не били действителни... Никак не е вярно. Фантазията е реалност – реалността на сърцето, на ума! Тя може да бъде съвсем истински помощник в живота ни. Но е добре да използваме думата „фантазия” много внимателно, днес тя се прикача безразборно, почти към всичко. Нужно е да използваме въображението така, че да не отрича действителността, а да я укрепва, да я направлява и да ни помага в нейните дебри. И нека правим разликата между въображаемия свят и виртуалния свят. Вторият всъщност би могъл да бъде не освобождаващ, а твърде залостващ, затворнически свят.
Неизвестното: Никога не се придържам към предварително написан сценарий. Историите си развивам в процес на рисуване на сторибордовете. Всъщност аз съм рисувач, не разказвач – при мен всичко тръгва от рисунките. Добрите рисунки са сами по себе си истории.
Влиянията: Формиран съм от филмите на творци от 50-те на миналия век. Хора като френския аниматор Paul Grimault, Фредерик Бах от Канада, както и Юрий Норщейн (бел. авт.: режисьор, познат в България с филмчето си „Ежко в мъглата”). Норщейн определно е човек, който заслужава титлата „творец”.
Прасетата: Обичам да рисувам прасета, от сърце ги обичам! Заради силата им и заради слабостите им. Те така много приличат на хората.
Песимизмът: За себе си Миязаки твърди, че е песимист. Само че във филмите не желае да пренася мрачните си опасения за света, в който живеем. „В крайна сметка не можеш да кажеш на едно дете: Ох, по-добре да не беше се раждало в такъв свят. Бих искал филмите ми да са като благословия за децата.
Възрастните: Вярвам, че филмите за деца, ако са създадени с обич и отдаденост, са интересни и за възрастните. Основната разлика между филмите за деца и тези за възрастни е, че в първите можеш да започнеш отначало, винаги имаш тази възможност! Във филмите за възрастни... случилото се е невъзвратимо. Случило се е и точка.
Носталгията: Отдавна съм по следите на това усещане. Важно е за мен, доколкото е абсолютно универсално – това чувство го изпитват и децата, и възрастните. Защото какво е животът, ако не непрестанната среща с нови и нови загуби. Затова е нормално носталгията да е вградена във всички ни. За пръв път осъзнах добре това, когато гледах „Носталгия” на Тарковски.
Стремежите: Вярвам, че детската душа е нещо като кутия, която къта в себе си миналото на поколения, историческата памет. Ние не сме просто едно „сега”. В процеса на порастване обаче тези слоеве лека-полека потъват. Бих искал да правя филми, които достигат именно до тези дълбочини. Ако успея, ще умра щастлив!
Следва продължение....
