В края на 80-те години на XX век Украйна поема своя път към демократичното развитие. Това е "Златният век" на украинската мафия, но и моментът, в който настава време за разпределяне на територии на влияние в областта на наркотрафика и хазарта. Настава времето на онези, които нямат никакви скрупули и задръжки…

Именно в тези размирни времена се развива действието на завладяващия трилър "Блъф" от Георги Стоянов – дебютния роман на младия автор, обещаващ да се превърне във водещото име на жанровата литература у нас.

Одеса, 1980 г. Бащата на малкия Юри изчезва безследно. Малко по-късно умира и майка му. Останало съвсем само, невръстното момчето се опитва да изкарва прехраната си по честен начин, докато не разбира, че единственият начин да успееш в свят, пълен с мошеници, където измамата се е превърнала в начин на живот, е да търгуваш с надеждата на хората. 

Снимка: Сиела

Оказал се въвлечен в безмилостна руска рулетка с безбройните си врагове, Юри ще се опита да отвоюва своето място в жестокия и до милиметър разпределен периметър на властта в сянка.

Лошото на игрите с мръсни правила е , че тези "правила" могат да се обърнат и срещу този, който ги прилага. И Юри скоро ще го разбере.

Брутален, изпълнен с неочаквани обрати и майсторски написан, "Блъф" от Георги Стоянов ще ви увери, че "пътят към ада е постлан с добри намерения." Важното е да заложиш на правилната карта. И да си готов да загубиш всичко. 

Очаквайте интервю с автора Георги Стоянов, а дотогава прочетете уводен откъс от "Блъф", която излиза от "Сиела".

Снимка: Сиела

Руслан беше отпуснал удобно туловището си на големия стол, който страдалчески поскърцваше под натиска на сериозната тежест. Охранителната кабинка – неговото работно място – бе оборудвана с 9 монитора, 8 от които следяха обстановката в комплекса. Вниманието му в момента обаче беше отдадено на средния, където вървеше игрален филм с напрегнато действие в болница. Разказваше за човек, прекарал месеци в кома, и за необходимостта от вземане на решение дали да се прибегне до хуманно приспиване или не. Клетникът нямаше роднини и не беше посочил свой близък, който да направи важния избор в такъв момент, и това усложняваше ситуацията до крайна степен. Руслан не бе толкова затормозен от сюжета на филма, колкото от играта, която мислено играеше сам със себе си – да реши кого той самият евентуално би натоварил с тази отговорност, ако нещата касаеха него. В ума си търсеше точния човек, който, ако, не дай боже, се наложи, да реагира адекватно и да освободи душата от тялото. 

Майка му? Абсурд. Не би запазила самообладание, щеше да бъде напълно съкрушена. Неефективна. Баща му? Дори не знаеше дали проклетият алкохолик е жив. Васил или Дима, колегите? Може би най-близките му хора в момента. Не. Вместо решение щяха да заплашват лекарите с побой и мъст или ще опитат да подкупят някого, от когото смятат, че зависи да живее. Хора без нужния подход и интелект. Последното важеше и за момичето, с което бе имал подобие на връзка в последните месеци. Сети се и за един свой братовчед, умно и намахано копеленце, определено. Можеше и да свърши работа. Обаче много се надуваше, играеше го важен адвокат и прекаляваше. А и не бяха толкова близки. По-скоро не. Изненада се колко е трудно да се намери човек за такова съдбовно решение. 

– Какво правиш, теле? – прекъсна мислите му Женя, който нахълта в кабинката. 

Женя, с прякор Къдравия, беше дясната ръка на боса, за когото работеше Руслан, и не пропускаше да провери лично поне веднъж на ден дали охранителят си е на поста. 

Снимка: Сиела

Последният разпалено го въведе в сюжета на филма и му обясни казуса. И двамата замълчаха за минута. 

– Доста шибан въпрос, вярно – заключи Женя и извади цигара. 

– Аха. Ти? Кого би избрал?
– Де да знам. Сложна работа...

Двамата отново потънаха в размисъл, от който ги откъсна раздвижване в картината на първия екран. Три познати коли приближаваха портала. Руслан и Женя се спогледаха. 

– Него! Него бих избрал – каза Женя с усмивка, кимайки към колите навън. Намигна на Руслан, отвори вратата и с бодра крачка се запъти към основната сграда. 

Шефът се прибираше. Разбира се, определено шефът. Това е отговорът! – каза си Руслан. Космите по внушителните му ръце настръхнаха, макар всичко да бе на игра и във въображението му. Почувства се поласкан и изпълнен с умиление от мисълта, че човек като шефа ще се ангажира с негови лични неща. А дали наистина би се ангажирал? Да, щеше. Защото би било важна ситуация и защото шефът беше и точен наред с всичко останало. Освен това Руслан беше сред най-старите в бригадата. Доверен и ценен служител, на "ти" с него. Успокои се. Късметлия съм, помисли си. Едва ли в целия свят съществуваше по-подходящ човек за такава задача. Шефът щеше да подходи хладнокръвно, да проучи и узнае всичко необходимо, да прецени наличните шансове и да действа. Да събере мнения и експертизи от компетентни хора. Ако трябва, ще ги позлати. Ако трябва, ще ги избие. Едно беше сигурно – при този залог нямаше карта с по-големи шансове за успех от шефа. 

Развълнуван от тази мисловна игра и горд от крайния резултат, охранителят ентусиазирано излезе от кабинката, готов да посрещне кордона. Първата кола спокойно влезе през портала, чиито врати се отваряха дистанционно, и го подмина. Втората управляваше Виталий, отскоро началник на охраната и съответно ръководител на Руслан. Шефът очевидно беше в третата този път. Често сменяше колите. Руслан не можеше да бъде сигурен заради тъмните стъкла. Виталий спря и свали стъклото. 

– Какво става, теле, всичко наред ли е? Качи се горе на терасата с бинокъла да поогледаш наоколо. След 30 минути шефът излиза пак. Сам. 

– Как сам бе, глупости! – отвърна Руслан с типичния си писклив глас, придаващ комичност на огромната му фигура. 

– Като ти казвам сам, значи сам. Не философствай! Така иска.

– И никой няма да го вози даже? – попита Руслан, докато колата потегляше. В отговор получи отрицателно размахване на пръст през затварящото се стъкло. 

Отиде за бинокъла и бавно, пуфтейки, се заизкачва по стълбите към най-високата външна тераса, за да хвърли рути­нен поглед на пустите поля около къщата. 

От дълго време не се беше случвало. Шефът наистина из­лезе сам. Шофираше една от колите, прибрали се преди малко. Намигна му приятелски и колата бавно подмина кабинката, да­вайки време на външните порти да се отворят докрай. 

Успех, Юри... Успех и късмет, където и да отиваш, как­вото и да правиш‘‘, пожела мислено Руслан и изпълнен с уми­ление, сърдечно махна с ръка на шефа. Излезе навън и непод­вижен проследи с поглед отдалечаващия се автомобил. Обзе го необяснимо чувство на тревожност.