Първата жена на околосветско с „Харли Дейвидсън” е българка: Пет континента са зад гърба ми!

Виолета Иванова е първата жена, обиколила 5 континента с мотор „Харли Дейвидсън”. Догодина 48-годишната дама ще щурмува Африка, за да увеличи километрите, които дотук са над 50 000. 

„В 0048 е номерът на мотора ми, което интерпретирам като „Виолета от Варна” – шегува се дамата с вятър в косите. "Въпреки че съм от Варна, дълги години живея в София. Семейна съм от 30 години. Голямата ми дъщеря е на 21 години и е студентка в Кентърбъри. Догодина завършва бакалавър и искам да си почине една година, за да попътуваме заедно. А малката ми дъщеря, която е родена във Франция, е само на 7 години и ще бъде първи клас. Независимо от разликата във възрастта, двете много си приличат – те са руси и синеоки.”

Виолета Иванова е Магистър по психология. 15 години е работила в сферата на „Човешки ресурси” като мениджър и тренер, и то все в големи корпорации. През 2014 г. приключва с тази си дейност и решава да се отдаде на хобито си

"Но не само мото приключенията са ми на сърце, скоро издадох и първата си книга – „С милостта на Кали”. Писането също е част от големите ми планове  - още минимум три книги се пред мен. Тази е посветена на преживяванията ми в Индия, а в останалите ще опиша следващите истории, свързани с околосветската ми обиколка. И няма да спра, имам идеи за други неща в тази посока, след като приключа тура си.”

За невероятните и щури приключения по света, за катастрофата в Индия, за отношението на семейството й към откачената й идея, Виолета Иванова разказва толкова лежерно и естествено, все едно е пътувала от София до Перник.

Откога си фен на моторите?

И двамата с мъжа ми харесваме моторите още от тийнейджърските си години, но отложихме във времето тази наша мечта. Решихме, че ще е глупаво да се качим на спортни мотори и да се пребием. Когато голямата ни дъщеря беше на 7 години и бяхме си понагласили живота, дойде моментът да се върнем към детските си мечти. На 36 г. взех свидетелство за управление на мотор, като първият ми беше „Сузуки” и се казваше „Мъри”. Името му дойде от модела му - „Мародер”. За моя изненада един ден, връщайки се от работа, пред блока мъжа ми и един съсед много усмихнати ми казаха, че са го продали на едно момче, защото много го искал. Бях сърдита. Година и половина по-късно се запознах с първия си „Харли Дейвидсън” или „Харли”, който купихме от Англия. Харесах си го, а по-късно ме приеха и в общността на „Харлистите” в България.

Снимка: facebook.com/holymotorbike

Защо настоящият ти мотор се казва „Борис”?

„Борис” е третият ми мотор. Харесвам това име, а и моделът му е Fat Bob (Дебелият Боб). Донякъде е кръстен и на майка ми, която не се впечатли много от този факт. По-късно разбрах, че и дядо ми, и чичо ми са карали мотори.

Как се реши на толкова сериозно предизвикателство, при все,че малката ти дъщеря е била още по-малка в началото на пътешествието ти?

Тя беше едва на 2 години, когато реших да пътувам с моя „Харли Дейвидсън”. И приказката, че „зад всеки успял мъж стои една успяла жена”, в моя случай е обратно. Съпругът ми ме подкрепя във всичките ми откачени занимания, дори ме подтиква, за да ги осъществя. Така беше и когато му споделих идеята си, че искам да направя обиколка на света. И желанието ми не беше спонтанно, а натрупвано в годините. Всъщност първата си самостоятелна обиколка направих из Европа през 2015 г. Сама за един месец пътувах 10 хиляди километра. Ощо тогава пътешествието ми имаше кауза и беше посветено на борбата с рака на гърдата. Винаги съм искала това, което правя, да носи ползи на другите хора. Всяка моя кауза е свързана с жените. И като майка на дъщери, и като жена, винаги съм била съпричастна към това жените да се чувстват равноправни и да получават полагащото им се отношение, оценка и внимание. Още когато започнах подготовка за обиколката си на света, това беше и основната ми мисъл и концепция.

Как стартира голямата си мечта?

След пътешествието из Европа бях придобила, малко или много, смелост и самочувствие, че мога да се справя сама. През 2018 г. бях с бебе на ръце, но следвах в социалните мрежи много жени, които обикалят. С някои от тях имах контакти, с други бях приятел и си казах: „И аз искам да направя това!”

Не се ли страхуваше?

Мен никога не ме е било страх от неизвестното и от рисковете, защото така се стече и животът ми. Още от студентската скамейка нещата, които правя, са все новаторски. В професионалния си живот винаги започвах нещо от нулата  и винаги бях първа в това, с което се захвана.

Явно си и любопитна?

Сигурно е, че съм любопитна, както и любознателна. Но световната обиколка с мотора беше мечтата на живота ми! Тогава се намеси и съдбата, в лицето на моя съпруг, който ми каза: „Действай, аз съм с теб!” Ахнах, казах му, че не мога да тръгна точно сега, защото малката ни дъщеря беше още бебе! Той ми заяви, че животът е променлив и имам една година да се подготвя. Самата подготовка ми отне около три месеца, но не беше чак толкова сложна, щом се справих и с нея, покрай другите неща, които правех вкъщи с бебе на ръце, а и куче. Първо трябваше да наредя маршрута си – откъде да тръгна, кои държави искам да посетя, като мъжът ми помагаше с пътищата, защото карам шосеен мотор, а рискът да попадна на кални пътища, не е малък. Другата част, свързана с документи, визи, ваксини, е скучновата. А третата – е логистиката или как точно се случват нещата на пътя, как да прехвърлям мотора между континентите и такива неща. Започнах и практическа подготовка – физически упражнения, защото бях след две раждания, а и на възраст над 40 г. Казах си „Ето, ще покажа на децата си, че няма значение на колко години си, атлет ли си или не си, винаги можеш да опиташ!”

Снимка: facebook.com/holymotorbike

Кой маршрут избра за начало на пътуването си?

Маршрутът включваше всички континенти, разбира се, поглеждах и към Антарктида, където по-скоро е да стъпиш, отколкото да караш мотор. Още повече, че една от вдъхновителките ми беше англичанка, която не е просто първата жета, а е първият моторист стъпил на този континент. Прецених, че няма да е добре да отида в гореща Африка с моя тежък и също горещ мотор, затова включих останалите континенти, а този да остане за десерт. И досега минах през пет континента, остава ми шестият – Африка, който  предстои да посетя, за да завърша обиколката си. Пътувах не по краткия маршрут – Русия – Щатите, защото целта ми не беше просто да направя кръг около света, а да разгледам повече неща. Разбира се, плановете се променят. Първоначалният беше да направя обиколката за 6-8 месеца, успях за 9, но на части. Имаше хора, които смятаха, че едва ли не искам да направя някакво постижение, заради този кратък срок, което не е така. Истината е, че имах бебе, което ме чака и не можех да си представя да ме няма по-дълго време.

А кой гледаше бебето през това време?

Два месеца преди старта ми, защото трябваше да се съобразя и с метереологичните условия по света, мъжът ми заяви, че идват с мен. Изненадах се и му казах, че иска да превърне приключението ми в семейна ваканция. Но и си дадох сметка, че трудно ще оцелея без бебето, защото го гледах съвсем сама. Малката, както казах, се роди във Франция и бях непрекъснато с нея. И когато тръгнах на обиколката, аз карах отпред, а мъжът ми дондуркаше малката ни дъщеря в колата зад мен. Така пътувахме от България до Индия и всички приключения съм описала в книгата „С милостта на Кали”. Там в един горещ ден се загубихме – колата беше по един маршрут, а аз – по друг. Тогава и катастрофирах... Индийците ми организираха уникална спасителна акция. Обадих се на мъжа ми едва след като вече знаех къде съм и му казах: „Малко се пребих”!  Естествено той ми беше сърдит.

Но катастрофата сериозна ли е била? 

Можеше да е много по-зле... Счупих си китката и челюстта на три места, но не беше нищо фатално, оцелях! Затова и книгата ми така се казва, защото индийската богиня на смъртта се смили над моята глупост.

Много хора смятаха, че инцидентът ще ме откаже и ще се върна обратно в България, но това ме амбицира още повече. А и още в началото бях наясно, че за 50 и няколко хиляди километра може да ми се случи подобно нещо. Въпросът беше, че съм жива и нямам някакви наранявания, които да ми попречат да продължа. След като се възстанових, пътувах вече сама, което беше и облекчение за мен, защото наистина беше трудно, докато колата с мъжа ми и дъщеря ни ме следваха. И от Индия до завръщането ми сега, карах съвсем сама. Прекалено упорита съм, за да си позволя дъжд, градушка или сняг да ме спрат! И продължавайки сама пътя си, приключенията започнаха да се развиват главоломно – точно така, както си ги бях представяла. Нямах търпение да започна да пиша книгата си, защото всичко беше като в приказка. ,Хората, които ме следваха в социалните мрежи, казваха, че живея като във филм.

Снимка: facebook.com/holymotorbike

Как и откъде продължи сама пътуването си?

Върнах се в Делхи, за да взема мотора и продължих към Непал, Тайланд, Малайзия, Индонезия и Нова Зеландия. Докато заздравяваше ръката ми, преправих маршрута си, защото се падаше точно на Нова година да съм в Нова Зеландия, а аз държах да съм със семейството си. Изпратих „Борис” от Малайзия в Чили – Южна Америка, което беше и следваща част от пътуването. Летях до Австралия, където с молби успях и ми дадоха мотори „Харли Дейвидсън”, с които карах в тази страна и в Нова Зеландия също. След като изкарах Нова година в България, трябваше да летя до Чили, за да взема мотора си и да продължа обиколката. Но пак плановете пропаднаха... Два месеца, след като тръгнах, в Колумбия ме „залови” Ковид. Върнах се у нас, а моторът ми остана там... Заради пандемията се наложи три години да чакам, преди да завърша последната част от пътуването си, което направих сега. Тръгнах в началото на месец април тази година – ден след рождения ден на малката ми дъщеря, която навърши 7 г. Летях до Панама, където беше и мотора ми и оттам минах през Централна и Северна Америка. От Канада тръгнах към Европа, като „Борис” летя до Атина, където се събрахме и прибрахме в България.

Със сигурност имаш много интересни истории, сподели някоя!

Продължи да четеш