Не е тайна, че майка ми от години живее в чужбина, при това в една от най-цивилизованите и приятни за обитаване държави, в сърцето на Европа. И редовно разни хора ме питат: „Абе, ти какво правиш още тук? Защо не отидеш при нея, та да заживееш като бял човек, ами си се завряла тук, почти в центъра на София, сред цялата тази мръсотия, простотия, задръствания, чалга и мизерия?!” Логичен въпрос, който обаче никой от близките ми приятели не ми задава. Понеже те често ми идват на гости у дома, където обичат да се заседяват и изключително неохотно си тръгват.

Аз съм влюбена в дома си. Това е моята крепост, убежището за тялото ми и продължението на душата ми. Това е моето пространство, защита, моят енергиен източник и моите сто квадрата щастие. Не, вкъщи няма нищо скъпо или луксозно, напротив. Съвсем семпло е, дори минималистично, просторно, пълно с родопски черги, ароматни пръчици, цветно стъкло и картини, които сама съм рисувала. Има много книги, цветя, свещи, тонове джаз и купища шарени възглавници, сред които в момента мърка, свита на кравайче, малка пухкава топчица любов – тигрова, зеленоока прелест, която е домашният дух-пазител и истинската стопанка на дома. Имам и огромна тераса с храсти, цветя и билки – един зелен оазис и прегръдка, в която се сгушвам всеки ден – невидима, магическа стена, която ме отделя от градската дандания. И където мръсните улици, пиковият трафик, бетонният пейзаж и уличните песове не съществуват дори като спомен.

Веднъж един приятел възкликна: „Твоята къща е като държава в държавата!” – и май е точно така. В моя дом светът е друг и неговата логика и правила са други. Тук е светло, чисто, красиво, ухае на хубаво, пълно е с цветове и музика и дори стените са пропити с моята енергия. Моят дом прилича на огромна, пъстра картина, която съм нарисувала и в която живея.

Всъщност дори не се чувствам беглец, а „мрачната действителност” отвън изобщо не ме притеснява – напротив, аз съм реалист, приела съм, че срещите ми с нея са неизбежни и нямам контрол над „цялата тази мръсотия, простотия, задръствания, чалга и мизерия”. Но е под мой контрол да свеждам тези срещи до санитарния минимум, както и правя. В този мой мъничък и красив свят се хармонизирам и намествам, душата ми се успокоява, намирам вътрешния си център и това ми носи усещане за сигурност, уют и закрила. Зареждам се с енергия, която самата аз съм генерирала и я нося винаги в мен и около мен – аз съм като охлюв, който винаги ходи в комплект с невидима къщурка на гърба си. Сигурна съм, че ако някой ден се преместя другаде – в друг апартамент, град или държава, – ще си създам същата атмосфера. И където и да съм, около мен винаги ще има цветя, родопски черги, ароматни пръчици, джаз и шарени възглавници. И котка, разбира се. Тогава защо да се местя?