"Колкото повече, толкова повече", казва Мечо Пух. Това максималистко твърдение важи за всичко в живота, но не и за приятелството. И тъй като започнахме с клишета, нека продължим в същия дух: важно е качеството, а не количеството.
Никога не съм разбирала защо женското приятелство е толкова противоречива тема. Честно казано дори съм съжалявала хората, които го смятат за лицемерно, които разказват за разни ножове в разни гърбове, а аз просто не знам какво значи това. "Значи те не са срещнали истински приятели", мислех си. И ми ставаше наистина тъжно, от сърце.
В момент, в който не просто си седях, а си седях и си мислех, изникна въпросът дали аз съм огромна късметлийка, че съм срещнала дори няколко такива приятелки, или другите са много големи каръци. Или пък страдат от тотална липса на онази чисто емоционална и подсъзнателна преценка за хората (за която впрочем винаги са ме съдели, но нито веднъж не ме е подвела).
И понеже съм огромна късметлийка, че съм срещнала толкова стойностни хора, а още по-голяма, че са в живота ми от толкова години (и ще продължават да бъдат, това е просто вселенска истина), реших да се поровя надълбоко. И тъй като който търси - намира, намерих и аз.
#С една от най-близките ми приятелки се познаваме от детската градина. Разбирайте, че сме били на около 5 годинки. От личен опит: какви са нуждите и проблемите на тази възраст? Обичайно тогава искаме някого, с когото да си играем. С когото да си споделяме играчките, от време на време да се караме за тях. Тук няма емоционален драматизъм, а по-скоро мини подразделение в една колективна общност, чиста форма на споделено забавление.
#От първи клас съм заедно с друга моя приятелка. Нов етап от живота, нови функции. Важно е с кого седиш на един чин. И това го знае всеки - обикновено това е най-близкият ти приятел в класа. А ако си в нов клас, с тотално нови хора, човекът автоматично се превръща в такъв. Ей така, с времето. Когато сте на училищна екскурзия и трябва да се движите по двойки, това обикновено е същото дете. Когато трябва да се разпределите кой с кого да спи в стая, винаги сме с другарчето по чин. В следващите класове нещата ескалират. От компания в училищния стол, приятелите се превръщат в компания до близкия магазин. Понякога има и малко драма - някой е казал нещо на някого за някого, "Ти вече не си ми приятелка!", "Не говори с нея/него, защото тя/той каза, че...". Нищо сериозно - отшумява за часове. Тогава се откриват методите за комуникация - след като няколко пъти те изгонят от час, защото говориш, ставаш мастър в хвърлянето на "бележки" (послания на хартия, нагъната толкова силно под формата на топче, че често стават нечетливи) от единия до другия край на класната стая, при това без да те хванат. И така до седми клас, когато...
... Ти предстои нов етап от живота - гимназия. Нов клас, нови хора. Другарчето ми по чин се смени. В последствие се сприятелихме, заедно с друго момиче от същия клас. В момента те са другите ми две най-близки приятелки. В гимназията драматизъм има много. Понеже на този етап правим първи стъпки в осъзнатата социализация, правим и много други първи неща: момчета, връзки, раздели, първи стъпки в алкохолната консумация, първи стъпки в цялостния момичешки свят. В комбинация със специфичната възраст, се получава... абе, манджа с грозде.
Това, което сближава момичетата на този етап, е споделянето. Да, разбира се, на колективни дейности като пиене на кафе, рождени дни, първи стъпки в нощния живот, но най-вече емоционалната страна на този процес. Именно така (и тогава) става сближаването - общо-взето обмен на тайни. Първоначално по-предубедено, имаме си едно-две наум. Отвръща ни се със същото. С времето дълбочината прогресира. Тук сме по-големи и бележки се пишат по-рядко. С навлизането на технологиите, си комуникирахме през Facebook&Co съвсем успешно. Общо-взето на този етап винаги имаш какво да споделиш, какво да разкажеш, какво да преувеличиш. Годините се увеличават, нуждите също - търси се съмишленик, съветник, отдушник, градивен критик, рамо, на което понякога да плачеш, спонтанност и откровена глупост, на които да се превиваш от смях, чест шадраван пред родителите ти, защото когато не те пускат да отидеш някъде, винаги спиш у приятелка. Драматизмът в отношенията се дължи или на междуприятелската ревност, или на феномена, познат като "да направиш от мухата слон". С приятелките си тук минаваме през всеки гаф, който е толкова голям, че започвате да се чудите дали пък нямате някакви магически ситуации, или пък сте магнит за неловкостта. Минавате през бални рокли, изпращания и балове, на които обикновено не ти пука за нищо друго, освен за приятелките ти. Тогава пък не се лигавите със сълзи, защото вие сте приятелки, а не съученички, и така или иначе си оставате заедно. Другите да се спасяват. Поне ние бяхме така.
#Ще ставаме студентки. Аз си имам четирите приятелки, за които вече разказах, а най-голямото щастие е, че всички отиваме да учим в един и същ град! Ситуацията е подобна на гимназиалната, само че сме малко по-големи. Съответно драматизмите, в които изпадаме, също са малко по-големи, но за сметка на това ние сме (уж) зрели и решенията взимаме почти стратегически. Съвместно. Или поне ги обсъждаме, защото обикновено всяка прави това, което така или иначе е решила. Караниците и липсата на контакт от седмица почти е изчезнала, вече трае най-много 3 дни, и то при много сериозен проблем (казах ви вече за феномена). Общите неща, които правите заедно, са късни излизания, споделяне, търсене на нови и готини неща, които да правите заедно, нови и готини места, на които да отидете, спонтанни излизания и прибиране с първия градски транспорт, понякога помощ в ситуации тип "развали ми се пералнята". Другият плюс да имаш толкова близки приятелки е, че количеството на дрехите автоматично се удвоява и благодарение на различните ви стилове, нямаш ситуация, за която да нямаш подходящ тоалет! С една дума - хармония. И така до днес.
И понеже историята ми има крайна точка, а когато правиш проучване, е важно да проследиш развитието на феномена във времето, потърсих и мнения на жени, които са били (почти) толкова големи късметлийки, колкото и аз, за да ми разкажат какво се случва с приятелството, когато ти стане време за семейство. Натали, която скоро навърши 33, ми разказа.
"Когато още нямаш деца, но започваш да градиш общ дом, нуждите не се променят - споделяне, разбиране, съвети, критика, помощ. Естествено, че все още имаш нужда да свършиш някоя и друга простотия. Човещинка си е! Приятелките ми са там, за да се смеем до припадък след това. И дори и в "предсемейно" състояние, когато си достатъчно зрял, имаш нужда да разискваш проблемите в детайли. Освен това е много полезно да имаш приятелки, които са в различна професионална сфера от твоята - получаваш съвет и помощ от човек, който наистина ти мисли доброто. Общо-взето приятелството не се променя, само се задълбочава."
Продължаваме с Калина на 47 години:
"Когато имаш семейство, деца, работа, естествено се стига до ситуация, в която виждаш приятелките си веднъж на една-две седмици. Да, чувате се по телефона междувременно, но пък когато отидете на театър, нямате търпение той да свърши, за да отидете да хапнете и да си поговорите. Разказвате си, споделяте си, смеете се. Няма го онова задълбочаване във всеки един детайл обаче - достигнали сте почти максимално ниво на зрялост, дори и понякога да имате нужда да направите по нещо щуро заедно. Да, имате я още, ако се чудите."
За финал оставям Станислава, която е на 60 години.
"Аз не се виждам с приятелките си абсолютно всеки ден, но се виждаме поне 3 пъти седмично. Ходим на кафе! Разказваме си за внуците си, за децата си, за мъжете си. За супермаркетите, понякога ходим до магазина заедно. Разглеждаме дрехи, говорим си и за високо кръвно. Приятелството не се променя като приятелство. Или е истинско, или не е. Променят се само проблемите. Ние сме на 60 и си говорим за високо кръвно и за внуци. Когато станем на 70, сигурно ще започнем да си говорим за правнуци. Като си на 30, си говориш за бебета и прах за пране. На 20 - за гаджета. Важното е за всички тези неща винаги да си говориш с един и същи човек. Това е приятелството".
Та, какво за женското приятелство?
