Божидар Попчев успешно съчетава актьорската професия с най-важната роля в живота си – тази на татко на малката Симона, която през октомври ще навърши три години. С над петдесет роли в театрални представления, участия в пълнометражни филми, телевизионни сериали и рекламни продукции, той споделя, че най-трудната роля, с която се е сблъсквал в кариерата си на актьор, след като завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, е тази на баща. В началото на учебната година, когато дъщеря му тръгна за първи път на детска градина, и на Божидар му предстои нещо различно. През октомври заедно със свои колеги стартира дейността на театрална школа, която носи името на неговия преподавател и колега в прочутия спектакъл „Ритъм“ Андрей Баташов.
Божидар не крие, че се вълнува, когато дъщеря му произнася думите „тате, татко, тако“, като се чувства отговорен да възпита в нея усещането за общност и принадлежност към нещо по-голямо. Вярва, че доверието между деца и родители се оформя още от най-ранна възраст, като не пропуска да повтаря на дъщеря си всеки ден – „Нали знаеш, че татко ще дойде да те вземе от градина, както е обещал“.
Ето какво още ни разказа Божидар за бащинството.
Здравей, Божидар! Като усещане, какво е бащинството за теб?
Казвал съм в интервюта, че за мен театърът и професията ми на актьор са начин на живот, но родителството промени този светоглед. В началото, когато всичко е ново и различно, бащинството се оказа огромен първоначален шок и едно от най-трудните неща в живота ми! Може би наистина най-трудното нещо.
Удивително е как едно толкова малко същество може да преобърне целия ти свят „с краката нагоре“, да пренареди ценностната ти система и да препозиционира много от нещата, в които си вярвал преди това. Удивително е как една усмивка или сълза на това малко същество връщат спомени, забравени отдавна и затрупани от инерцията. Как това променя дори цинизма на ежедневието ти като възрастен. Удивително е как всички клишета, които си чувал за родителството, преди да станеш родител, са верни. Всички до едно.
ТАТКО е тук. В началото на живота.
Като че ли всичко, което е свързано с децата в началото на живота, изглежда важно. За какво най-често се чувстваш отговорен?
Като баща ти си отговорен за много неща, може би едно от най-важните, което се откроява, е детето да расте здраво, свободно и щастливо. Но свободата е отговорност, защото изисква да предадеш на детето си ценностите, в които ти самият вярваш. Чувствам се отговорен да формирам дъщеря си като самостоятелна личност с позиция, да възпитам у нея усещането, че е уникална и специална – но в същото време, че е е част от нещо голямо и принадлежи към този свят. Важно е детето да се припознава в чувството за общност, защото така никога няма да бъде само. Мисля, че по този начин се изгражда доверие.
В чувство за общност“ – това е много хубав подход още в началото. Ще споделиш ли какво ѝ казваш най-често, когато си говорите за доверието. Тя скоро ще навърши три години.
Доверието... То се оформя още от най-ранна възраст, всеки ден – „Нали знаеш, че татко ще дойде да те вземе от градина, както е обещал“; „Качвай се смело на пързалката, татко е зад теб“... И я питам директно – имаш ли ми доверие? Доверието, както и връзката между родител и дете, се възпитават и развиват всяка минута.
Най-ценните моменти с дъщеря ти – сега затвори очи и ми разкажи някои от тях.
Като бебе, когато я приспивам, прегръщам я и държа ръчичката ѝ, докато спи. Онзи момент на блаженство, когато тя се отпуска и ме гушка, след дълго пеене на песнички и люшкане. Когато проходи. Когато за първи път на детската площадка, в присъствието на други деца, ме видя, усмихна се и каза с нескрита гордост: „Това е МОЯТ татко!“. Вълнувам се, когато я чувам как произнася думите „тате, татко, тако“ – защото, повярвайте ми, едно от най-трудните неща, когато станеш родител, е от Божидар, Иван, Мария, да станеш мама или татко, да мислиш себе си в категория, различна от собственото ти его. Това са все въпроси, свързани и с доверието.
Вярно е, че да си баща е едно от всички онези специални неща на света, които го правят още по-хубав и добър. В този момент, когато от Божидар стана татко, как започна да гледаш на своя живот?
Разбрах какъв уникален егоист съм бил досега (смее се). И колко е трудно да загърбиш егото си. Казвал си, че не си егоист, мислил си себе си в различни категории, както споменах, но от позицията си на родител, виждаш много повече неща, научаваш кой си и кои са истински ценните неща в живота.
ТАТКО е тук. В годините заедно.
Ако погледнеш назад във времето, през което сте заедно с дъщеря ти, кои от страховете ти са били напълно неоснователни?
Като всеки родител, и аз съм имал своите споделени и несподелени страхове. Много от тях са родени от непреработени наши страхове, детски травми, други формираме заради очакванията си, реални и нереални... Мисля, че страхът не е добър съветник и всеки ден със съпругата ми работим в тази насока. Страхът те прави уязвим и още по-страхлив. Аз не искам дъщеря ми да бъде възпитавана в страх. Иначе, нормалните родителски страхове – свързани със здравето, развитието, растежа... Но научих нещо важно – макар и крехки, децата са невероятно жилави и силни, не само физически... Понякога има нещо в погледа, което ти казва: „Татко, аз мога да се справя, нека само да опитам!“
Бащинството е контраст от радостни моменти и житейски изпитания, които постоянно се преплитат и ти показват новото лице на живота, когато станеш родител. Как твоята съпруга Екатерина те подкрепя, когато е по-трудно за теб?
Преди време в разговор с приятели психолози стана въпрос за това, че бащата „се появява“ като фигура, като авторитет, чак на четвъртата година. Дотогава мама е всичко. Не мисля, че това е така. Татко се появява от самото начало, още от първия миг. И трябва да има симбиоза между двамата родители, за да се получат нещата. Детето подсъзнателно усеща глас, мирис, всичко, което е важно. През деня съпругата ми е ангажирана с продажбите и програмирането в Народен театър „Иван Вазов“, а когато се прибере у дома, посвещава много време на дъщеря ни. Ние не само се подкрепяме, но всеки ден работим над себе си, над това да бъдем по-добри, по-търпеливи, по-гъвкави.
А ти нея?
Ако питате нея – тя ще ви каже, че съм най-добрият баща. Но аз съм по-взискателен и смятам, че има още какво да дам от себе си. Когато станеш родител, към предизвикателството да отгледаш дете, се добавя и още едно – връзката ви да устои, да се развие, да не се пречупи под натиска на бита и проблемите. Няма защо да се лъжем – физическата умора, недоспиването, постоянните притеснения вървят ръка за ръка с всички вълшебни моменти, които само един родител познава.
Дъщеря ти е още малка, но изкушаваш ли се да мислиш за това, което ви предстои в годините заедно?
Отсега понякога си говорим какво ли ще бъде, когато дъщеря ни стане на 7, 14, 20 години? Само че знаете ли, всъщност истинската красота в това да си родител е да се научиш да се наслаждаваш на всичко тук и сега – както е и в театъра. Защото всичко е тук и сега и няма нищо отвъд него.
Забелязах закачливия поглед в очите ти, когато се затича зад мъжа, който продава щастие от сапунени мехурчета в парка. Вълнението да бъдеш в момента на дъщеря ти, да го изживееш заедно с нея – „тук и сега“, както казваш, то ли е това, което превръща обикновените мигове в необикновен живот на баща?
Когато станеш родител, цялото ти същество претърпява едно невероятно преобръщане отвътре, което граничи почти с чудо – съзнателно или не, започваш да се връщаш в моменти от своето детство, в спомени, в преживявания... Те не винаги са цели, понякога са като бликове, миризми, думи, снопче светлина, босо краче в пясъка, топлата ръка на мама и рамото на татко... Съпругата ми сподели как един ден, седейки сама на плажа, се „върнала“ в най-ранното си детство, и си спомнила креватчето, квадратните шарки на одеялото, цветът на възглавницата, някакъв следобед... Това е истинско чудо, пожелавам на всеки да го изживее.
Учиш ли дъщеря ти да вярва в чудеса? Питам те, защото наскоро прочетох книгата на Робърт Фулам – „Всичко, което наистина трябва да знам, съм научил в детската градина“. Искрено ме зарадва посланието, което ни вдъхновява да вярваме в чудесата на живота, които не се нуждат от логични доказателства, преди да се случат. Послание, което ни припомня как корените на малкото зрънце, посадено в чаша, растат надолу, а растението нагоре, като никой не знае как, нито защо. Всички хора сме като това зрънце.
Преди няколко дни дъщеря ми ме попита: „Татко, къде ти е брадата?“ - „Коя брада“, попитах я аз, а тя отговори: „Тази на тавана, а къде са ти ръкавиците и ботушите?“ Тук е моментът да призная, че като актьор от години работя и... Дядо Коледа (смее се). Когато за първи път видя – без да иска, костюма ми, с майка ѝ много се притеснихме, че сме разкрили една от най-важните магии в живота на децата. Много бих искал тя наистина да вярва в чудеса, затова ходим на театрални куклени представления, говорим си постоянно за нещата, които ни заобикалят, за небето, вятъра, слънцето, птиците... Често ѝ казваме, че тя самата е едно чудо. Искам да ѝ покажа, че чудесата съществуват, а когато порасне достатъчно, тя сама ще опознае и избере своите чудеса.
Научи ли нещо интересно и забавно от дъщеря ти за живота в детската градина, което ти се струва, че може да приложиш като баща?
Детската градина... Миналата година беше първият ѝ сблъсък с общност, с правила, със себеподобни – в яслата. Мисля, че ние с майка ѝ преживяхме, ако не по-тежко, то поне толкова трудно, колкото и тя, тази промяна. Сега е в първа група в градината, разбира много повече неща, изпълнява много повече инструкции, мисля, че се вписва добре. Любопитно е, защото усещам как идва ред на пробването да „опъне“ границите на позволеното, да види докъде може да стигне, къде ще я спрем и къде ще и кажем „давай напред“. Може би ще бъде хубаво, ако успеем да си „откраднем“ от нейните учителки малко повече спокойствие и твърдост, защото децата много добре усещат, когато си склонен да „поддадеш“. И така „най-доброто дете“ в градината се превръща в малко дяволче, когато е с мама и татко.
Като всеки родител и ти забелязваш как децата се променят, докато растат. Какво ти носи тази промяна, когато прекарваш повече време с дъщеря ти?
Много е странно. Понякога, когато ми казват колко много прилича на мен като излъчване, като жестове, като емоционалност... се страхувам. Защото познавам, мисля, добре, своите слабости. И това, както казах и по-горе, е огромна отговорност. Ние сме първият модел в живота на едно дете. Това е по-голяма отговорност, отколкото да управляваш държава (смее се)... Все повече приятели, къде на шега, къде не, ме питат ще става ли актриса като мен... Обичам да се шегувам с тях, че това е последното нещо, което бих причинил на дъщеря си (смее се).
ТАТКО е тук. В живота напред.
Какви емоции изпита, когато прочете книгата „Татко“ на Елен Делфорж и Кантен Гребан?
Първите няколко откъса плаках, защото ме грабна веднага по най-простичкия начин – разказвайки ми за неща, които съм преживял. Никога не съм обичал многословието, защото то често е придружено с празнословие, а тази книга е точно обратното, точно в целта, точно в душата и емоциите. Ако трябва да я опиша с една дума – тази книга е честна. Така казваме и в театъра, когато някой актьор съумява да „направи“ роля – той е честен на сцената, и затова зрителите му вярват.
Ролята на бащата в твоя живот – какво ще разкажеш на дъщеря ти за дядо ѝ, когато порасне, за да те разбере по-добре?
С нейната поява, преди почти три години, много често започнаха да се появяват фрагменти от живота с моя баща. Това, което си спомням е, че той беше най-добрият човек на света и когато имах някаква трудност, винаги ми казваше „Тате, карай да е весело. Няма неща, които да не могат да се поправят.“ Имах му повече доверие, отколкото на мама. Но знаех, че когато се опитвам да го лъжа, много се натъжава, чувствах се виновен, а това усещане ме спираше да правя бели.
Ти ми сподели, че бащинството те изправя пред предизвикателства от различен характер. С какво те мотивират историите в книгата „Татко“?
Благодарен съм, че в тази книга се говори за ролята на бащата, защото като че ли понякога бащите оставаме на заден план. Разбира се, майката е „главният герой“, но нали знаете колко важни са малките роли в театъра.
В живота „ТАТКО“ не е роля, но като актьор, който играе, както в театъра, така и в киното, къде би изиграл персонажа на родител на тригодишно момиченце – на сцената или зад кадър?
Това са много различни неща. Изисква се различна енергия, контрол на гласа, контрол на тялото и лицето... В театъра нещата се случват като в живота – всяко представление е уникално и неповторимо, мигът е тук, и после го няма, казаното остава на сцената, в салона... Докато в киното близкият план понякога говори повече от думите. Очите са важни. Като родител, извън роля, ти се научаваш да откриваш себе си, научаваш кой си наистина, научаваш много за доверието в партньора, като започваш да играеш в екип. Неслучайно има поговорка, че за да отгледаш едно дете, е нужно цяло село.
Коя от историите те развълнува толкова много, че си пожела да гушнеш на момента дъщеря ти?
Може да прозвучи банално, но всички. Въпреки че книгата е изградена на етюдна основа, ако трябва да използвам театралния жаргон, хубаво е да се чете на един дъх. И после да се препрочита всеки път, когато се запиташ „Аз добър родител ли съм?“ Защото отговорът е един: „Вие винаги сте най-добрият родител за вашето дете. Виждате ли любовта в очите му?“
Интервюто е част от кампанията в подкрепа на бащинството „Татко е тук“.
Издателство „Дъбови листа“ посвещава кампанията на всички татковци.
-
Защо специалист по детска реч носи в чантата си... камъни (ВИДЕО) -
Историята на Борис Бъндев, превеждал на жестов език дори на развода на глухите си родители (ВИДЕО) -
Ожених се за любимата си учителка, но хората мислят, че ми е баба -
Знаете ли, че... Царица Елеонора, съпруга на Фердинанд I, е погребана “като прост войник” -
Урок по родолюбие: Всички учители от това училище влязоха в клас с народни носии -
Слухово-речеви терапевт: Ако до 2 г. детето няма поне 10 думи в речника си - потърсете специалист (ВИДЕО) -
Закуска за ученика - палачинкови моливчета (РЕЦЕПТА+СНИМКИ) -
Колко струват учебниците в 10 държави по света? -
Виктория Бекъм: Бях тормозена много в училище - физически и психически -
2 или 30 лв - колко джобни пари да даваме на детето за училище?
