Може би я познавате като вокалистката на „Nassekomix”, покрай съвместните й проекти с „Bluba Lu” или пък ви е попаднала някоя интересна снимка от изявите на последния проект с цветно-меланхоличното име „Sentimental Swingers” , в който участва заедно с Деси от „Phuture Shock” и Вера.
Което и от гореизоброените да ви светне червената лампичка и да си кажете „Аха, тя ли?!”, когато ние самите решихме да потърсим Андрония (Рони) Попова за рубриката ни „Стил накуп” бяхме сигурни, че ще се получи нещо интересно и не съвсем стандартно. Тя сподели, че няма любими дрехи или обувки, а и отдавна вече не е онзи Плюшкин - не пази твърде много вещи. Оставя ги да си тръгват от нея.
Така или иначе успяхме да я убедим да ни покаже най-"скъпите" си нещица, които все пак си е запазила. После пък, докато чаят бавно изстиваше, а малката Рада (дъщеря й) сладко вилнееше наоколо, си поговорихме за майчинството, за музиката и за още куп интересности.
Давай сега направо, разкажи какви са историите на тези предмети и защо ги пазиш?
Това всъщност са вещи, които ако загубя, би ме било много яд, но не ги ползвам толкова често. Но добре, първо - часовникът – „Swatch” (натъртва театрално) ми е подарък от първото ми гадже, с което имах по-сериозна връзка…
Колко време бяхте заедно?
Не помня! (смее се) Около две години сигурно. Та той заминаваше за Канада и ми подари този часовник, който и за него имаше сантиментална стойност –получил го е от любимия си дядо – Тодор Тошев. Той е един от най-големите ни преподаватели, професор е по контрабас. А пък моят приятел беше пианист, бяхме заедно в музикалното училище.
Ти можеш ли да свириш на контрабас?
Ами… (избухва в смях). Да ти кажа, опитвала съм, налучквала съм, но не бих казала, че мога. Иначе това е историята на този часовник, от тогава си го пазя и го нося само отвреме навреме.
А това какво е?
Това е връх на стрела. Бях много запалена по индианци, въобще чувствах се много свързана с природата и с всякакви такива първични неща. Може би, защото като дете съм живяла в Либия, а пък по-късно баща ми продължи да ходи в пустините. Дори по едно време стигаше до невероятни места, най-навътре в Сахара - там, където десетки хиляди години човешки крак не е стъпвал. Намираше и ми носеше невероятни неща.
А дали този връх е убивал нещо?
Сигурно, той е много остър. Пипни! (остър е – бел.ред.) Всъщност баща ми намираше фосили и вкаменелости, датиращи от времето, когато пустинята е била дъно на море. Имам и някои вкаменелости от миди.
Той какво е правил там?
Търсеше нефт с една английска компания. И така, виждала съм такива върхове на стрели в един британския музей. Пишеше, че са на около 10 000 години. Ние имаме няколко. Аз си взех този с най-запазената форма и я дадох на един приятел бижутер да ми сложи халкичка, за да мога да си го нося на врата. Той после ми каза, че му е коствало страшно много усилия да го пробие, адски твърдо било.
До върха на стрелата има и кръстче?
Историята на това кръстче е свързана с моята приятелка цигуларка Рада (на която съм кръстила дъщеря си). По това време живеех в Щатите, най-вече в Ню Йорк и Атлантик Сити. Тя дойде от Чили за сватба на една друга приятелка в Сан Франциско. Срещнахме се и отидохме на екскурзия до Лос Анджелис. Там решихме, че тя може да ме кръсти в българската църква. Нямахме кръстче, нямахме нищо. И след това, когато Рада се прибра в Чили, ми изпрати това, после тук си го осветих в една църква. Камъкът е лазурит.
А водното конче?
То ми е от една приятелка германка – Линда, с която се запознах в Берлин, където ходехме с “Nassekomix” - предполагам , че заради името на групата ми е подарила водно конче… с нея се виждахме всяко лято в продължение на 4 години. Ходехме заедно на един фестивал – "Colour of Music". Там се запознахме с много музиканти от различни държави, но с нея веднага си станахме много близки. На следващата година тя ми донесе това водно конче, което понякога за концерти си слагам на косата.
А ти какви подаръци подаряваш?
Едно време бях страшно внимателна, много се стараех, обичах да майсторя неща с ръцете си, проявявах много изобретателност в избора си. Обаче сега, откакто имам дете, някак си всичките ми фантазии за подаръци са насочени към децата (смее се).
Добре, стигаме до пианото, каква е неговата история?
Купили са го родителите ми. Преди това имахме едно друго пиано – черно, много голямо, с клавиши от слонова кост. Обаче те, старите пиана, са с дървена лира, дървена плоча и когато тя се пукне - край. Майка ми и баща ми много съжаляваха, но изтеглиха някакви кредити с голям зор и изплатиха това. Започнах да го разнасям навсякъде с мен, само в Щатите не го мъкнах. Където и да съм се местила да живея, то е било с мен.
А сега работи ли?
Да, да, ползваме го всичките. Рада и тя дори, сега спечелила някаква втора награда на междучиталищно равнище.
Защо този акордеон ти е толкова скъп?
Подарък ми е от една моя ученичка, която заминаваше за Канада. Тя много обича тангото и предпочита да свири на бандонеон, но пък тук те трудно се намират и затова си беше взела този акордеон. После, когато заминаваше, вече не й трябваше и ми го подари.
Как минава един твой ден?
Всеки ден ми е много различен.
А представяш ли си, ако ходеше на работа от 9 до 6…
Е, аз много години работих точно така. Все бях асистентка някъде, секретарка, пишех проекти… След музикалното училище завърших арт-мениджмънт. Със завършването на музикалното училище вече работех по разни фирми и след това - по културни центрове. И така, имах си и дневна работа, за която винаги закъснявах. Много ми беше трудно. Явно съм от онези хора, които не могат да си пестя енергията и работех на макс, много се раздавах. А пък вечер имах и репетиции, концерти, записи, не можех да изоставя музиката. Мислех си, че така трябва, за да не ми се налага да правя компромиси, за да мога да правя само музика, извираща от душата и от сърцето ми, а не такава, с която да изкарвам пари. В един момент, особено след като Рада се роди, установих, че не мога да нося три дини под една мишница. Освен това си мисля, че най-важното за едно дете е майка му да е щастлива. Няма никакво значение колко пари носиш вкъщи, на колко квадратни метра живееш и в какви условия… когато успяваш да съхраниш щастието си, тогава и детето ти е щастливо.
Колко време отделяш ежедневно за външния си вид?
По принцип не много, но сега вече със “Sentimental Swingers” много време ми отива, голямо гласене пада, никога не съм си обръщала толкова много внимание.
Доставя ли ти удоволствие?
Ами, да, но това отнема много време, а трябва и да репетираме, трудно е да ги наместиш нещата. Въпреки това с този проект представяме не само звуков, но цялостен, хомогенен образ. Имаме костюми, грим, прически, постоянно ходя на някакви проби…
Все едно абитуриентски бал…
Абсолютно. Иронията е, че пет пари не давах как ще изглеждам на моя бал.
Как изглеждаше на твоя бал?
С една смешна синя рокля. Бяха ми я ушили, носех и токчета, а освен това се бях намазала (тогава за първи път бяха излезли тези, автобронзантите) -цялата бях на райета, морковено оранжева, но най-безумно изглеждаха ръцете ми (смее се).
На бала си била с токчета, а сега ходиш ли на високи обувки в ежедневието си?
Не, никога. Не мога, то ме… боли.
В момента здраво върви проекта „Sеntimental Swingers”, какво ви предстои?
Сега последно ни поканиха да свирим на българското парти на кинофестивала в Кан. Имаме и цикъл три партита шансони, които са вдъхновени от шансон розе (смее се). Първото мина, беше на 30 април в Sofia Live Club, казваше се „Шансон Класик” и в централната част на програмата бяхме направили френски шансони. Сега на 9 юни е второто, във Варна и темата му е „Шансон Модерн” - ще направим съвременни парчета в суинг вариант. Третото е "Кабаре", то е на 11 юни тук, в София. След това ще свирим на един джаз фестивал в Докторската градинка „А to Jazz Festival”, на 1 юли. И след това ще трябва да раждам, живот и здраве. (смее се)
Мислиш ли да си вземеш почивка? Какво направи, когато се появи Рада?
С Рада до последно си пеех и понеже я раждах секцио, много бавно се възстанових. Започнах работа на 20-ия ден. В един хостел си бях намерила работа, водех си я с мен. После започнаха концертите с “Bluba Lu” и записи по един албум, който се казва “World Melancholy” . Но добре, че имам подкрепата на майка ми, тя много ми помагаше тогава. Всъщност Рада вече беше на 3 годинки, когато реших да се занимавам само с музика. Не можех повече по онзи начин. Трябваше да избера. Противно на всякаква логика – вече имах дете, бях и сама, разведена, без кой знае каква подкрепа – освен на нашите, но пък те не можеха да ми помагат финансово… трябваше да изкарвам пари, за да има пари… Така изведнъж вече имаш много приоритети, от които всичките са на първо място. Трябва да си с детето, трябва да изкарваш пари, не може без пари, и в същото време не може пък и без музика. Аз съм нещастна, ако я изоставя и тя ми е като рожба. Но трябваше да избера. Вече бяхме гаджета с Мишо (бащата на бъдещото й дете, бел.ред.) и мисля, че той ми даде увереността, че ще се справя и че няма проблем. Не се страхувах толкова, че съм сама и избрах музиката.
Ти вече си в доста напреднала бременност (7 месец), не се ли изморяваш да изнасяш концерти?
Не. Имам много енергия, слава Богу. Не ми пречи, то не е кой знае каква хамалогия да пееш по концерти.
Е, да, но все пак шум, танци, дим…
Да, димът най-много ми пречи. Ма те хората много започнаха да се съобразяват и вече не пушат там, където пея, което е много хубаво.
А ти пушила ли си някога?
Не. В Щатите се опитах да пропуша, защото имах достъп до безплатни цигари и скучаех много. Но не се получи.
Какво обичате да правите заедно с Рада?
Всичко. Тя, каквото види, че правя аз, иска и тя. Много е работлива и се впуска във всичко, освен това е и любопитна и иска през цялото време да прави нещо, да й намираш работа.
На какво най-вече искаш да я научиш?
Най-вече на свободна воля, да може да си я изразява и да се научи да различава истинското от фалшивото. Иначе, гледам да я науча на повече полезни в битово отношение неща, за да й станат навик и да може бързо да се оправя. Не я ограничавам много. Например от съвсем малко бебе й дадох да си играе с компютъра ми и тя още нямаше две годинки, вече можеше всичко да си прави сама. Абсолютно интуитивно се научи. Мисля си, че е полезно за децата да им дадеш от малки възможност да се чувстват спокойни в тази сфера, защото тя така или иначе ще е част от ежедневието им. Да им е даденост и да са подготвени.
Освен всичко останало, Рони много се гордее и със своята Лада, която "често е без странични огледала" и е първият й личен автомобил - подарък от баща й. "Рада много я обича и дума не дава да се каже за продаване" усмихва се Рони.
