Да отгледаш дете – какво по-ценно и смислено от това? Не случайно често чуваме: „Не е важно кой те е родил, а кой те е отгледал.” Историята на М. К. от София дава отговори на много въпроси, които терзаят двойките с репродуктивни проблеми. А повод за болезнената, но и вдъхновяваща тема е книгата на журналистката Бела Чолакова - „Осиновени истории”, която вече е на пазара. Авторката 13 години пише по темата и е спечелила доверието на хората, които повдигат завесата на случилите им се лични чудеса. Но всички те са се борили за своето чудо - да имат и да отгледат дете.
Ето една история, която не присъства в книгата. Тя е на М. К. от София:
„Още преди да се оженим с мъжа ми, искахме да станем „голямо семейство“. Започнахме с опитите за бебе, но нещата не се получаваха. Аз по принцип имам задръжки към инвитро процедурите. Бях категорична, че това не е за мен и отказвах дори консултация.
Моят съпруг пък имаше задръжки към осиновяването. Така че единият от двамата трябваше да отстъпи. В крайна сметка аз се предадох първа. Обещах да пробваме инсеминация и в краен случай инвитро. Но бях убедена, че нищо няма да стане.
За съжаление се стигна до извънматочна бременност и усложнения. Така че сложих „край“ на следващи процедури. Бях категорична, че моят път е осиновяването. Но не съм притискала съпруга си. Явно на него му е трябвало време да узрее за идеята, защото след няколко месеца сам повдигна въпроса.
Всъщност един от най-големите ми страхове беше сблъсъкът с държавните институции. Представях си с ужас как ще вися по някакви гишета при разни лелки и ще трябва да им се обяснявам. Оказа се обаче, че документите се вадят относително бързо. Почти сама се справих за около две седмици. Освен това хората, с които се срещнахме в целия процес, не бяха чак толкова бюрократични, колкото си представях.
Ние, както често казвам, „направо неприлично бързо“ получихме първо предложение. Но отказахме първия, както и втория път. Една от социалните работнички ми каза нещо много ценно: „Ако в този момент имаш каквито и да било съмнения, знай, че колкото детето расте, толкова ще растат и съмненията ти!“
Важно е кандидат-осиновителите да не се водят от притеснението, че има риск да не им предложат скоро друга среща, а да си дадат сметка дали са готови да се грижат за това конкретно дете… и то за цял живот. Моментът е ключов! Не бива решението да се взема импулсивно. То наистина е за цял живот.
Получихме и трето предложение. Отидохме на среща. Момиченцето беше на 11 месеца; видя ми се една пухкавела, беше тъкмо преди да проходи. Помня, че като я доведоха в стаята, така лошо ни гледаше - чак трапчинка на челото имаше от мръщене. Стреснах се!
Всяка такава среща е катарзисен момент - изправяш се лице в лице със себе си, със страховете си. Поставен си в ситуация, в която буквално в рамките на часове трябва да прецениш дали си готов да обвържеш живота си с дете, което не познаваш, и за което завинаги ще носиш отговорност.
Ходихме още два пъти да видим това момиченце и вече трябваше да вземем решение. По закон имаш право на един месец за размисли, но не е хубаво за малчуганите да се бавиш, защото те се привързват, а и ги лишаваш от възможност да ги осинови някой друг.
Появиха ми се въпроси, които преди дори не съм си задавала – „Мога ли да бъда майка?“, „Ще се справя ли?“ В един момент просто реших, че трябва да надвия тези страхове. И подадохме документи, а аз започнах всяка седмица да ходя при детето, което вече наричахме наше. Хранех я, преобличах я. Всъщност много добре се бяха грижили за нея в дома, защото тя можеше да пие от чаша, умело ядеше от лъжичка…
Мина делото и вече се подготвихме да си я вземем вкъщи. Много се притеснявах как ще пътуваме до София, тъй като домът беше в по-далечен град. Бяхме тръгнали с цял арсенал от играчки и неща за отклоняване на вниманието на детето. За мое щастие тя заспа и директно се прибрахме.
Първите седмици аз не ядях, не спях, буквално не пиех вода. Просто седях и я гледах… и то не в смисъла, че се грижех за нея, а буквално стоях и я съзерцавах. В този момент детето още не те познава добре, няма комуникация с теб и се опитва да се справи със стреса от новата среда. В началото тя привидно си играеше сама и уж не ми обръщаше внимание, но всъщност не ме изпускаше от поглед. Следеше дали съм още там и дали няма да си тръгна. Може би защото бях ходила при нея цял месец и вече ме разпознаваше - най-вероятно не като „мама“, а като „лелката, която е винаги на разположение“.
Днес вече категорично мога да кажа, че тя е моето дете… нашето дете. Нямам никакви съмнения. От онези колебания, които изпитах, когато ме погледна лошо първия път, не е останала и следа.”
С разказа си М. К. оборва мнението, което властва в обществото ни, че осиновяването е много трудно и става изключително бавно. Статистиката показва, че има двойки, които осиновяват в рамките на 6-8 месеца, което е дори по-кратко време от една нормална бременност - 9 месеца.
Ключов момент при осиновяването играят критериите, които двойката заявява за това какво дете иска. Тези, които дават много стриктни критерии, често осиновяват по-бавно просто защото има много кандидат-осиновители със сходни изисквания. Приблизително, ако хиляда двойки са посочили, че искат бебе от 0 до 2 години, а в този диапазон са около 200 деца, няма как всички кандидати да осиновят. Тогава наистина е въпрос на шанс да те изберат. Но от друга страна, не може и да не се пишат никакви изисквания само и само за да ти дадат дете.
Повечето хора искат да осиновят бебе и това е разбираемо, но някои социални работници препоръчват да се разшири диапазонът.
Друг въпрос е критерият то да е с „български произход“. Много малко деца са вписани точно така, тъй като на много деца са с неясен баща и попадат в графа „с неясен произход“. Затова на кандидат-осиновителите често се препоръчва да отбележат - без изисквания за произход. Ако все пак някои имат задръжки да гледат дете от ромски произход, е най-добре да го кажат в прав текст още в началото, защото в противен случай ще обрекат и себе си, и детето на трудно съжителство. Някои изписват „без видими ромски белези“, за да могат едновременно да са с по-широки критерии, но и да са показали ясно какво дете са готови да гледат.
Най-сериозен, като че ли, е въпросът за здравословното състояние. Има случаи на деца, които са вписани като „деца с увреждания“, но техните увреждания са лечими или дори минимални - като късогледство или състояние, което отминава от само себе си. Затова препоръките на социалните към кандидат-осиновителите е те да отбележат - „с лечеми заболявания“.
„Много е важно човек да прецени с какво е готов да се справи” – казва авторката на „Осиновени истории“ Бела Чолакова.
Тя е събрала 21 истории за осиновени, осиновители и за биологични родители - триъгълник на болка, сила и любов. Сред тях са Жени и Дидо, които чакат дванайсет години, за да станат родители; Диана - първата българка, официално осиновила дете от Азия; Росица, която едва на четирийсет среща близначката си; Петя и Ники, които приемат осиновеното дете като поверено им от Бог; Петя, намерила дъщеря си след трийсет и една години търсене; Мариета и Калин, които успяват за осиновят изключително бързо – за по-малко от шест месеца; Милена, която се преборва със страховете си, за да изгради щастието; Гери и Тишо – близнаци от различни биологични родители; Величка, която става майка за един ден; Лия – осиновена от снимачната площадна на телевизионна пиеса на Недялко Йорданов; Деси, която едва на трийсет се осмелява да пита за истината; Деница и Марин, които преобръщат света, за да осиновят по-малката биологична сестра на голямата си дъщеря; Мира, която търси майка си и до днес; Поли и Николай, които преминават през най-голямата травма, за да стигнат до щастието; Дора, която учи как гневът може да бъде превърнат в благодарност.
Повече за авторката на „Осиновени истории”
Бела Чолакова е носител на „Златна ябълка“ за принос към правата и благосъстоянието на децата в България, връчвана от Национална мрежа за децата.
Бела признава, че често е отговаряла на въпроса дали самата тя не е осиновена. Не е, е отговорът. Но е категорична, че е добре да подкрепяме каузи, които не са пряко свързани с нас самите, но са важни за обществото ни. Осиновяването е именно такава кауза! Чолакова включва вдъхновяващи, а не скандални истории по темата, защото не търси евтината сензация, а достойния пример. И не крие, че е изплакала много сълзи, слушайки истории, пропити от мъка, болка, тъга, гняв, обида, прошка, надежда, радост, безумно щастие...
