След дълги години, прекарани в чужбина семейство Агови са отново заедно в България и най-накрая може да играят на белот когато им се прииска. Въпреки разстоянието, Мия и Йоко са успели да съхранят близостта със своите родители, възприемайки ги като свои приятели отколкото като майка и баща. Те са екип, партньори, подкрепящи се във всеки един момент от живота – няма съревноваване, завист, конфликти или друг вид сблъсъци. Предвид общите им цели, те вървят успоредно и си помагат взаимно в реализацията на техните мечти.
„Общото между нас е, че сме едновременно много индивидуални и различни,” споделя Йоко. Въпреки съвременния дух на тяхното семейство, Агови имат и своите традиции като тези, характерни за Великденските празници или играта на Белот на връх Коледа, която може да продължи до сутринта – това са съкровени моменти от семейния им живот.
„От едно известно време не сме деца и родители, а по-скоро приятели – съмишленици. Днес сме много по-близки, за разлика от преди. Промяната настъпи, когато Мия и аз навършихме 16 години, момент, когато започнахме да осъзнаваме смисъла на живота,” споделя Йоко.
Главната роля е на майка им, допринесла за тази фамилна нагласа, придържайки се към един по-либерален начин на живот, където всеки един от членовете на семейството има възможност да се изявява и себереализира свободно.
„Родителите ни никога не са се отнасяли с нас като с деца. От малки отношението им е като към зрели хора,” пояснява Мия. Най-впечатляващото при родителите им е, че те осъзнават до каква степен могат да научават от своите деца, вслушвайки се в тях и наблюдавайки тяхното развитие.
Постепенно осъзнаваме колко голяма е близостта между родители и деца, ролите сякаш се преплитат и видоизменят с времето. Всеки един от тях се учи от останалите. Например Мия е научила майка им и баща им да бъдат по-критични към света, а Йоко да бъдат по-прагматични. Баща им е изключително добър оратор, начинът му на изразяване е безупречен, но в бита може да не е толкова умел и практичен.
По време на разговора ни разбираме, че и родителите им имат своите детски моменти. Мия споделя: „Понякога виждам майка ми как прави нещо по един толкова особен начин, наблюдавайки я знам, че може другояче, за да го свърши по-бързо. Предлагам й как да постъпи и първата реакция е „защо?”. Следователно се започва един диалог, в който нито аз, нито тя сме готови да отстъпим.” Комична ситуация, но със свой чар.
Разговаряйки за нещата от живота, за България, за семейството им Мия ни изненада с една добра вест, казвайки: „Ще си имаме още едно Аговче. Бременна съм. Мама и тате ще стават баба и дядо.”
Неочакван момент, който допълнително обогати нашата среща, която се провеждаше в центъра на София в градината на едно приятно заведения, наречено „The Little Things” (малките неща от английски език). Съвпадение? Не мислим. Много тематично име, което обосновава наслова на срещата ни с Мия и Йоко Агови.
След като научихме за радостната вест, Йоко допълни: „Докато сестра ми се радва, аз мисля в кои фондове да се инвестира, о време!” Ето това се нарича подкрепа.
Изведнъж разговорът ни придоби коренно различна насока. Ролите внезапно се размениха и не говорим вече само за родители, за порасналите им деца и домашните любимци, но за бъдещите им изяви на млад родител, на чичо, баба и дядо в семейния “спектакъл”.
Мия е уверена млада жена, която е взела смелото, достойно за уважение решение да отгледа детето си „сама” в своето семейство, което я подкрепя напълно в този неин личен избор. Другото, което тя ни сподели е, че броени дни след като бяхме уговорили нашата среща, нейният колектив за grassroots социална отговорност cause+effect e спечелил малък грант за да стартира проекта си “Градски номади”. Той цели да подмогне бездомните чрез различни мобилни решения, като къщички на колела.”
