Признавам, че започнах книгата на Радослав Бимбалов "Млък" с големия очаквания, въпреки че всячески се боря с този навик. Първосигнално харесах обложката. Етикетът, когато става дума за вино, и корицата, когато избирам книга, са характеристики, които никога не са ме подвеждали.
Не съм попадала на лошо вино! Книгата с 21 разказа - толкова, колкото, казват, тежи човешката душа, също се разгърна в солидна основа, послевкус и връхни нотки. И ако душата може да се раздели на равни парчета, сигурно би изглеждала точно така - страници, преливащи от емоционална сочност, фантазни сюжети, но и такива, които сякаш е писал съседът на етажа; герои, които с една дума правят така, че да ти стане трудно да дишаш... А накрая, оказва се, думите могат и да изчезнат.
Първият разказ в книгата "Млък", който се казва "Вятър", завършва с полет. Защо избрахте именно той да е началото?
Този полет е финалният за живота. Той е най-настръхващото нещо, защото хем ни плаши, хем ни привлича и неусетно вървим забързано към него. Затова във „Вятър“ се опитвам да разкажа красотата на отвъдното, да преодолея заедно с читателя трепета от неизвестното и да усетим заедно щастието от безтегловността и лекотата на безплътното. Да, този разказ е първи, защото в него се отърсваме с лекота от страховете си, за да преминем през следващите двайсет истории.
Споделял си, че ако човек иска да пише разкази и да разказва хората, трябва да ги познава. Разкажи ни за интересните хора, които ти самият си срещнал и са те вдъхновили за твой разказ.
В един от разказите – „Алби Бак“ – разказвам за едно малко цигане, което живееше предимно в киното и затова общуваше с английски фрази от филмите, при това доста успешно. За съжаление неговият живот беше съсипан от една нелепа случайност – нещо, което видях с очите си преди много години. В друг от разказите се включва един водещ на нощно радиошоу. Тези, които му се дразнят, го слушат дори повече от тези, които го боготворят. Казва се Тоби, но всъщност в образа му съм вплел много от моето поведение пред микрофона, преди много години…
Има ли история, която идва от твоя личен живот, нещо, което се е случило на теб самия?
Сред разказите има части от истории, които съм преживял лично. Много такива. Но един-единствен е напълно автобиографичен. Това е „Татко“. В него сме напълно себе си – и аз, и покойният ми баща. С него имахме особена връзка, мълчалива и вглъбена. Осъзнах колко си приличаме чак след като напусна този свят. А в разказа съм се опитал да опиша защо той беше важна част от живота ми и колко болезнено голяма дупка остави в него.
Когато чета тези разкази, след края на всеки ми остава определен вкус. С какъв вкус асоциираш ти „Обичам те“ и „Татко“?
(тук обърквам името на разказа, но грешката се оказва вярна)
„Обричам те“ не случайно лесно може да се сбърка с „Обичам те“. Точно както една силна, отнемаща въздуха ти, зависимост към някого може лесно да се обърка с любов. В „Обричам те“ трябваше да вляза в съзнанието на един насилник и да гледам извратената любов през очите му, да усетя върху кокалчетата си болката от ударите, които нанася по лице, което уж обича. Този разказ не цели да предизвика кухо съчувствие към жертвата, а да накара четящия да се замисли дали трябва да мълчи, когато вижда насилието на крачка от себе си. А „Татко“ ще хване читателя за гърлото, но не за да му отнема въздуха, а за да му помогне да преглътне сушата, която загубата на близките хора оставя там.
Три думи, които би искал да изчезнат?
Мечтая си някой ден думата „мир“, колкото и да е хубава, да изчезне, да няма никаква нужда от нея. Това ще означава, че не се налага да обясняваме липсата на една дума, която ненавиждам – „война“. Ако тя пък изчезне, няма да се налага да се моля да се изгуби третата дума – „омраза“. Мога да критикувам, да укорявам, да обвинявам, да съдя… но не умея да мразя. Това чувство е толкова грозно, че почерня душата, без да се усетим. Не вярвам, че човек, който умее истински да мрази, умее да обича истински.
Хората, които в твоя живот са „розово фламинго“?
Ужасно много са. И не говоря просто за някакви нестандартни, авангардни и пъстри човеци. Не, за напълно обикновени, но истински хора говоря. „Розовото фламинго“ в моя сборник е за тези, които изпъкват в тълпата, без да се налага да се правят на интересни, да обличат чужди костюми или да влизат в присвоени роли.
На кого и защо ти самият каза за последен път „Млък“?
Казвам го на себе си. Когато споря със страховете си, с комплексите си, с егото си. Човек трябва да се опита да се наложи над сенките си, да ги накара да мълчат понякога. Само тогава ще чуе истината за себе си – но от самия себе си. Този вътрешен успешен диалог е най-полезната промяна, от която имаме нужда. Всички, до един.
