Аз искам да посветя живота си на това да оставя позитивна следа в страната ни и в света, да достигна до едно по-дълбоко разбиране за мисията ми тук и начинът да живея в хармония на първо място със себе си, а след това в обществото и всяко живо същество. Науката е единият от конкретните пътища, който ми помага да постигна това, но за мен е противопоказно да се ограничавам в нея. Напротив, всяка книга по философия, всяка утвърдена гражданска позиция, и способност, която развивам в друга сфера, за мен обогатява моето разбиране за това къде искам да стигна по научния път, като част от едно по-голямо призвание.
Разказвате, че любовта към музиката ви е отвела към невронауките. Каква е връзката между изкуството и науката във вашия живот?
Изкуството е моят двигател. Това, което ми носи вдъхновение, емоционална стабилност, заземява ме и в едни редки прекрасни моменти ми позволява да постигна ценностен покой – това, което аз наричам "щастие". Състоянието, в което нямаш нужда да консумираш и се чувстваш като част от света, а не негов враг. Аз страстно се вълнувам от доста неща, и невронауките бяха естествения стремеж към разбирането на това как работи собствения ми мозък. Как се интегрира информацията от тези различни сфери и каква е общата почва, която заражда този интерес.
Историята на виолончелистката Жаклин дю Пре е променила посоката ви. Какво беше онова, което най-силно ви докосна в нейната съдба?
Мисля, че литературата, изкуството и музката са нещо уникално, защото освен всичко останало, ни позволяват да се свържем с хора, които вече не са сред нас. Ние никога не сме се срещали, но ги чувстваме близки. По същия начин се почувствах, когато слушах записите на Жаклин. От всеки звук струи чистота, емоция - способна да потуши война - и позитивизъм, като лъч светлина след буря. Да проследя историята на един такъв човек, който може, обича и страстно гори, чийто пламък е изгасен от една внезапна болест в началото на нейната кариера, ме съкруши.
Как разбрахте, че сте приета и каква беше първата ви реакция?
Разбрах, че съм приета от имейл, който получих директно от директорите на програмата. Отворих го с очакването, че ще ме посрещне познатото „Със съжаление ви удомявяаме, че...“, тъй като срокът за отговор беше минал преди няколко дни. Вместо това прочетох „Радваме се за възможността да ви предложим място в нашата програма“ и не можах да повярвам. След това на срещата с приетите студенти видях, че предложените места са общо около 15 за кандидати от целия свят.
Какво отличава програмата в Кеймбридж от всички други университети, където бихте могли да продължите образованието си?
Факторите са много. На първо място това е инфраструктурата – Кеймбридж има един от най-мащабните институти за стволови клетки и партниращи болници. Те също така притежават най-новите технологии, които са току-що разработени и съответно много скъпи, но могат да бъдат използвани по уникални начини, които не са достъпни за други университети. Третата причина е, че имат фокус върху практическото приложение, или това се нарича „translational medicine“ - медицина, която се пренася от лабораторията в практиката. Също така за мен академичната среда е много ценна. Възможността да се срещна с интелигентни и амбициозни хора от най-различни сфери, да установя контакти и да се развия като личност, не само като учен. Накрая, това е самото име на университета. За съжаление, това все още има огромно значение за начина, по което те възприема научното общество, и възможностите, които ти се отварят.
Как бихте обяснили с прости думи медицината със стволови клетки и защо е толкова обещаваща?
След началото на тази кампания осъзнах, че за много хора това е много непонятна сфера и представата често се ограничава до стволовите клетки от пъпна връв, което е много далеч от това, с което аз ще се занимавам. Поради тази причина реших да започна да качвам видеа в социалните мрежи, където се опитвам по достъпен начин да обяснявам новите проучвания и приложението им. Накратко, стволовите клетки са тези, които изграждат цялото ни тяло по време на ембрионално развитие, тоест те имат способност да се делят, за да може да нарасне по размер организма, но също да се специализират в даден момент, като някои клетки се превръщат в мускулни, други в нервни, трети в епителни и т.н., докато се оформят всички органи. След като става ясно, че някои стволови клетки се запазват и след като пораснем – такива има например в носа ни, в кожата, в червата, и в костния мозък – започнахме да търсим начини да ги стимулираме, за да предизвикаме регенерация там, където е необходима. В момента можем генетично да репрограмираме кожна клетка, така че тя да се превърне в ембрионална, оттам да я отгледаме като мускулна, и да изградим от нея цяло сърце. Възможностите се изчерпват само с въображението.
В кои заболявания вярвате, че регенеративната медицина може да направи най-голяма промяна през следващите години?
Определено в органните трансплантации. Ще можем да ги персонализираме, като изграждаме съответния орган от клетки на самия пациент, и по този начин избегнем нуждата от донор и имунно отхвърляне. Също така в момента следя много обещаващи ранни клинични интервенции за мускулна дистрофия, парализа от гръбначномозъчна лезия, замяна на роговица, както и изграждане на хрущяли и кости. В денталната медицина също се намира доста приложение.
Кой беше най-трудният момент досега?
Най-трудно винаги ми е било дните преди да замина за Америка, когато знам, че ще съм там с месеци. Наскоро преглеждах записки от дневника си. Там пишеше така: „Началото на август започва края. Всяка прегръдка е последна. Всяко сбогуване боли повече“. Никога не знаеш през това време какво може да се случи – пропуснах семейни празници, роднини и приятели починаха, докато бях далече. Сватби, погребения - животът си тече, но без теб.
Какво стои зад тези успехи – талант, дисциплина или още нещо?
Когато се захвана с нещо, нямам навика да се отказвам. Но обикновено проблемът е, че се нахвърлям на всички възможности, които ме вълнуват. От малка обичам да научавам нови неща и да придобивам нови умения. Вярвам, че интересите ми в различни сфери култивират един по-различен начин на осмисляне. За съжаление, денят е само 24 часа. По този начин съм живяла под доста голямо психическо натоварване, с плътен график от 7 сутринта до късно през нощта, включително и уикендите, когато преподавах. Хората виждат само резултата, но определено съм си платила цената.
Често се говори за изтичането на мозъци. Виждате ли бъдещето си свързано с България и по какъв начин бихте искали да допринесете за развитието на науката тук?
Аз лично съм говорила доста с мои съученици, които са навън и вече мислят да се върнат. Мисля, че у нас, а и не само, съществува един фетиш по това да живееш в чужбина, но то е само докато си си в България. Искрено вярвам и подкрепям това да отидеш там, където се отвори възможност да се развиеш, и работата ти да е оценена. В това няма нищо срамно. А по-голяма дисциплина и осъзнаване от това да поживееш в чужбина като че ли наистина няма. Това, което аз се надявам да помогна да развия тук, са конкурентни възможности за работа и образование. Такива, които се базират на международна колаборация – няма нищо по-хубаво от това да се учим едни от други – за да не се ограничаваме, докато успешно градим кариера в България.
Организирали сте първото българско състезание Brain Bee. Защо за вас е важно младите хора да се запалят по науката още в училище?
Аз всъщност нямах по-особен интерес към точните науки, с изключение на математиката, докато бях ученичка в гимназията. Учех, доколкото беше необходимо да изкарам добри оценки. Но след като започнах сама да чета и влязох в света на невронауките, в колежа вече всичко ми беше интересно. Според мен искрата тръгва от учителя - това се отнася както за науката, така и за всяка друга сфера. Смятам, че ентусиазмът, който притежавам и желанието да го споделя, може да имат ефект върху някое друго дете, на което да му стане интересно. А колкото по-рано се култивира този интерес, толкова по-лесно се случват нещата.
Семейтвото ви е направило сериозна финансова жертва, за да ви подкрепи. Какво означава това за вас?
След като им казах, че съм получила оферта, баща ми първо отговори, че не можем да си го позволим и няма как да се случи. На следващия ден дойде при мен и ми каза, че ще си продаде колата, за да отида да уча. Слава Богу, не се стигна до там, а и аз нямаше да се съглася. Мисълта ми е, че аз съм с ясното съзнание, че те биха дали собствените си дробове, за да може аз да дишам и нищо, което направя в бъдеще, няма да е достатъчно да им се отплатя. Моите успехи са тяхно дело.
Не е лесно да поискаш помощ публично. Колебаехте ли се, преди да стартирате дарителската кампания?
Аз смятам себе си за горд човек. Обикновено имам конкретна визия за това, което искам да постигна, и не приемам помощ, защото знам, че мога да намеря начин сама да се справя. Много се колебаех да стартирам кампанията, изглеждаше ми срамно – да прося пари от хора, които не познавам. В крайна сметка времето напредваше, аз не намирах начин, и реших, че е сега или никога – че ще съжалявам, ако не съм опитала, след като съм вложила толкова усилия в кандидатстването.
Казвате, че ако не успеете да съберете необходимата сума, ще дарите всички събрани средства за изследвания със стволови клетки. Защо взехте това решение?
Това беше решението, което наклони везните за това наистина да стартирам кампанията. Притеснявах се от това, че някои хора ще дарят, но няма да са достатъчно, и аз няма да мога да им върна парите. Затова прецених, че каузата поне трябва да се запази, по този начин резултатът ще е позитивен, независимо дали се съберат парите за обучението или не.
Как реагираха хората, когато споделихте историята си? Имаше ли подкрепа, която особено ви е развълнувала?
Да, въпреки че преди да срещна Филип Буков, кампанията не успя да достигне до много хора, на втория ден получих малко по-голямо дарение. Дарителят беше анонимен и беше написал на латински: „Litterarum radices amarae, fructus dulces sunt“. Това означава „Корените на знанието са горчиви, плодовете - сладки“. За първи път се развълнувах. В крайна сметка това се оказа моят брат, който веднага ме подкрепи, дори без да ми каже, и се опита да даде първоначален тласък на кампанията. Той винаги е бил моят модел за подражание и неговата подкрепа означаваше наистина много.
Освен учен, вие сте и музикант. Продължава ли музиката да бъде част от ежедневието ви и как ви помага напрегнатите моменти?
Да, мисля, че ще спре да бъде част от живота ми, чак когато вече ме няма. Помага ми като ме поглъща с рутината на това да отделяш определено време всеки ден, в който се съсредоточаваш върху нещо, което е сериозно ментално упражнение, но и има директен емоционален ефект. Прави ме по-търпелива, по-щастлива и обичаща.
Как изглежда един ваш обикновен ден, когато сте в разгара на научен проект?
Обикновено ставах към 6:30 ч., практивувах задължително йога между 30 минути и 1 час в зависимост от деня, пиех зелен чай и отивах на лекции. Тъй като лабораторните проекти не са част от редовните класове, в зависимост от това какво трябваше да се свърши, съм отивала и преди часовете да свърша малко работа, тъй като някои стъпки трябва да се изпълнят в определн времеви период, спрямо предходните (както е при генетичното инженерство). След това отивах на работа и вечерта на репетиции. След това сядах да пиша домашни. Задължително намирах време да тренирам поне 3 пъти седмично (катерене, танци или просто силови тренировки), иначе не издържах нито физически, нито психически.
Ако след 10 години, дадено лечение, върху което сте работили, помогне на пациенти с множествена склероза или друго тежко заболяване, какво бихте почувствали?
Отговорност да направя лечението достъпно до всички пациенти, а не само до тези с повече финансова възможност.
Какво бихте казали на младите българи, които мечтаят за големи унивеситети и научна кариера, но смятат, че нямат достатъчно възможности?
На първо място, да не приемат ученето в престижен университет за самоцел. Както физикът нобелов лауреат Ричард Фейнман казва - да не бъркаме престижното образование с интелигентност. Човек може да е завършил докторант и пак да е пълен идиот. Аз имам много приятели и познати, които кандидатстваха в престижни американски университети и не успяха да влязат, въпреки че са имали повече капацитет, потенциал и постижения, от хора от подобни институции, които съм срещала. Да сме добри учени за мен тръгва от това да сме добри хора. Възможностите може да закъснеят, но винаги идват при тези, които заслужават.
Ако можете да отправите едно ясно послание към хората, които четат това интервю и се чудят дали да подкрепят вашата кауза, какво бихте казали?
Кампанията вече е успешна и искрено се надявам тази кауза да е позитивизмът и надеждата, от които се нуждаем повече в ежедневието си. Надявам се в най-скоро време да върна този дар на добрина на всички дарили, споделили и вълнували се с мен. Отправям специална благодарност към Филип Буков, който беше катализаторът на едно чудо, а именно успеха на кампанията.
