Тя се казва Люба (известна е и като Буболинката) и е майка на четири прекрасни деца. „Истинско геройство!” – биха възкликнали някои. „Истинска лудост!” – биха отговорили други. Истината е в начина, по който тази жена усеща майчинството. За нея то е благословия, призвание и отговорност. В желанието си да предаде всичко, което е научила за и от децата си, тя организира свое училище за родители, което нарича Буболинче. Основната й цел е да подготви родителите както практически, така и емоционално за най-вълнуващата среща в живота им - тази с техните първи рожби. Желанието й е да научи бъдещите майки на най-важното - да се радват и наслаждават на майчинството, да се чувстват уверени и спокойни, да не се поддават на притеснения и страхове. Защото, според Люба, добрата майка е спокойната и обичаща майка. А и какво по-хубаво и полезно от това за деца да ти говори майка, която е отгледала 4 такива?!
За всяко едно от тях поотделно, за трудностите и радостите, както и за това как и защо се появява петото „дете” – училището за родители, Люба ни сподели в едно откровено по женски и топло по майчински интервю, поръсено с приятна доза хумор.
Първото дете
За мен да стана майка беше най-голямата мечта още от дете. Но преди да родя, бях тотално заблудена в това отношение. Подхлъзна ме една реклама, в която ангелски чаровно бебешорче се размотаваше и пееше "Пуловера на татко аз обичам и често тайничко си го обличам..." Вързах се. Викам си: "Егати и готиното!" Хлапето нахилено, сладко, добричко. Че и дрехи не му трябват - може да мине с тия на бащата. Чудно! Веднага се навих, че и мъжа ми успях да подкукуросам. По онова време бяхме още гаджета - свързваше ни само любовта, законът - не! Луди - млади, юрнахме се тоз час да си правим бебе. Не стана като по филмите от раз. Може би, ако той заминаваше на фронта, щеше да ме забремени веднага, но в това мирно време... Наложи се да се бъхтаме месеци наред. Все пак успяхме. Радвахме се на първородния. Той, обаче, хич не ни се радваше - все беше кисел и само ревеше. И с пуловера на баща му не се получиха нещата. Роди се в разгара на лятото - естествено, най-горещото от десетилетия! Как да го облека в пуловер? Не върви. Не че веднъж, привечер, на 35-градусова жега не го изведох с бархетна шапчица. За проклетия ни видя медицинската сестра от детската консултация. Веднага ме скастри: "Какво е това на главата на бебето, бе майче???" Заоправдавах се смутено: "Ами шапка. Подухва." Сестрата вика: "Дано си му взела и шалче, че скоро слънцето ще се скрие." Заклеймих шаловете и шапките. Цяла зима възрастните съседки от блока не спряха да мърморят: "Тая ше умори детето от студ!" Жилаво излезе - не го уморих. Но имах чувството, че то иска да ме умори. Нито спеше, нито ядеше, а само ревеше. Така две и кусур години. Нервичките ми скъса. А преди него си мислех, че само шефът е способен на такова нещо. Бях на ръба на отчаянието когато изведнъж детето се кротна. С мъжа ми (вече законни съпрузи) вместо да почерпим по случая и да се отдадем на заслужени купон, сън, купон, сън решихме да си направим второ бебе.
Второто дете
За жалост бременността се оказа неуспешна. Преживяхме един от най-тежките и мъчителни моменти в живота ни. Но не се отказахме. Луд умора няма! И ето, че на бял свят се появи нашето черно бебе. Баба ми се разстрои - искала да е бял и русичък, като батко си. И Пламен (съпругът ми) беше разочарован, ама не от вида на сина си, а защото ни изписаха още на третия ден, пък той ми беше заръчал, докато не науча бебето, да спи по цяла нощ, хич да не му се прибираме вкъщи. Честно да си призная, и аз бях малко разочарована. Бях се настроила да гледам още едно джереме, пък то се оказа съвсем друга порода - кротко, добричко, папка, спинка. Пак се оказах неподготвена! Но с времето детето се "поправи". Стана голям инат, сприхав, своенравен, саможив. Стана ми още по-мъчно за шефа. Най-разочаровани при появата на второто се оказаха съседите. Как така пак било момче? Чак ми стана неудобно. В мен се загнезди трайно чувство на вина и мира не ми даваше. След някоя и друга година с Пламен решихме да изкупим тоя грях.
Третото дете
Появи се и третото - красиво като кукла и пак с пишка. Приплаках на доктора: "Ама как така? Ние момиченце правихме!" Нямало значение какво правим. Важно било накрая какво ще излезе. Е, защо и в кулинарията не важи това правило? Как пък веднъж не ми се случи да правя бъркани яйца, пък да излезе кордон бльо или нещо по-така засукано?!? С Пламен лесно преглътнахме факта, че пак имаме син, но се притеснявахме как ще погледнем съседите в очите. Те пък разбрани хора излязоха: "Ееееее, нищо де! Да е живо и здраво все пак!". Живо и здраво, но и хипер ревливо! Обаче не се дере истерично, а нарежда сърцераздирателно. Иде ти и ти да ревнеш с глас. Трябваше и със странностите на това дете да свикнем. Три деца и трите толкова различни! Баба все ме успокояваше: "Всеки си е башка луд." За тях не знам, ама аз верно луднах. Но пък бях толкова горда и щастлива с моите момчета!!! Три човечета вкупом да протягат ръчички да те прегърнат. Сутрин да те напълзяват рано, рано в леглото. Три гърла да викат едновременно "мамо". Просто безценно!!! Как да не заспиваш и да не се събуждаш благодарен, че имаш всичко това, че имаш всичко, че си благословен. Решихме, че три деца са ни достатъчни. Докато на едно море цикълът ми не закъсня с цяла седмица - размечтахме се за още едно бебе. И се почнахме. Колко да сме помъдрели???
Четвъртото дете
Един ден Пламен цъфна вкъщи с порцеланова статуетка на малко, сладко момиченце и каза - "Обещавам да ти направя същото, даже още по-хубаво!" Беше ми пределно ясно, че статуетката е по-скоро "Извинявам се предварително" в стил Тодор Славков. И ето ме пак бременна. От самото начало си знаех, че ще е момче (отново!!!), но гинеколожката ми до последно таеше надежда. Разочаровахме и нея: "Такава ви е семката явно! Мъжко, та мъжко!" Тоя Пламен! Не стига, че все едни и същи семки ми пробутва, а за последното хич не се беше постарал. Действал на принципа "copy - paste". В резултат четвъртият се оказа събирателен образ на предходните трима. Как не взе положителните им качества, a само негативните такива? Иначе сладък, сладък... Порцелановото момиченце трева да пасе!
Петото дете
В момента работя над петото дете, но без Пламен и без семки. Направих свое училище за бъдещи родители. Искам да споделя и предам целия опит, който съм натрупала и продължавам да трупам като майка. Родителите трябва да се обединяваме и подкрепяме. Срещите в училището се провеждат в сряда и/или четвъртък, от 13.00 до към 16.30 часа следобед. Идеята ми е те да преминават под формата на разговор, а не на лекции - аз ще споделям личния си опит, а бъдещите майки - техните притеснения. Защото информация и теоретични познания всеки може да си намери в интернет. Но личният опит е най-ценният и полезен коктейл, от който бъдещите майки могат да отпиват на големи глътки!
