Бебеносещ календар е една прекрасна инициатива, която за втора поредна година подпомага кампанията „Българската Коледа“. Зад нея стоят фотографът Калина Серафимова и Станислава Костадинова. За миналата година от продажбата на календара са събрани и дарени 2800 лв. Бебеносещ календар 2019 вече може да бъде запазен чрез страничката на инициативата във Фейсбук, а от началото на другата седмица започва и продажбата му. Цената е 15 лева.
Страниците на тазгодишния Бебеносещ календар са изпъстрени с редица известни българки, които скоро (и не толкова скоро) са станали майки и се наслаждават на усещането да носиш детето си близо до сърцето. Сред тях е и българският актьор Ивайло Захариев, който е единственият бебеносещ баща в календара. Именно това ме провокира да се срещнем и говорим – гледната точка на един баща, който не се страхува да заяви колко прекрасно е да общува с двамата си сина по този начин – носейки ги в слинг, да ги води на различни места, които с количка биха се оказали недостъпни и да им показва, че има някой, който е готов на всичко за тях. Разбира се, Филип и Дамян вече са големи за носене в ергономични раници, но Ивайло споделя, че слингът е най-доброто нещо, с което са се сдобили с жена му след появата на синовете им.
Разкажи за календара – как те поканиха?
Поканиха ме още в началото на 2018 година да участвам за пролетни снимки, обаче успяхме чак през лятото да ги направим. Календарът е благотворителен, парите от продажбата, на който ще бъдат дарени за „Българската Коледа“. Всъщност това беше нещото, което ме привлече да участвам. Два заека с един удар – благотворителност и популяризиране на бебеносенето.
Разкажи ни и за синовете си – на колко години са, как се казват?
Филип в момента е на 5 и половина, а Дамян е на 4. И са двама братя, които се подкрепят един друг.
По снимките, които съм виждала, май изобщо не си приличат визуално. Различават ли се и по характер?
Да, по-малкият е по-светъл и като че ли повече прилича на мен, докато по-големият е с по-тъмна коса, вглъбен е и обича да се съсредоточава върху едно нещо, което не е присъщо за мен, а е черта от характера на жена ми. И да, различават се много и по външност, и по характер. Но пък в същото време виждам как са себе се и това ми е най-интересното.
Аз лично смятам, че докато децата бяха още малки и непроходили, слингът беше най-доброто нещо, с което се сдобихме. Дори си спомням, че съм водил Филип на Седемте рилски езера с него.
Това щях да питам – кои са местата, на които сте успели да отидете, благодарение на слинга, такива, които нямаше как да посетите, ако бяхте с детска количка например?
Определено. Той ни отвърза да правим големи разходки, да можем да отидем на места, на които количката би била неудобна. И в същото време дава възможност и на майката да кърми. Освен Седемте рилски езера, сме обикаляли много из Родопите. В чужбина помня, че жена ми отида със сестра си. Малкият беше роден и беше в слинга тогава и те успяха да разгледат Италия, без да това да ги спира, защото количката по-скоро би била трудност при едно подобно пътуване в чужбина. А и тази близост, която се изгражда – сега осъзнавам, колко е била важна, когато момчетата вече са големи.
Разкажи за тази снимка – кога е правена?
Всъщност този слинг е на моите кумове от техните деца. От тях видяхме за това удобство и започнахме да носим. Тази снимка всъщност е от протестите срещу правителството на Орешарски преди 5 години.
Аз си мислех, че е от някакъв маратон...
Ами, маратон си беше – толкова дни подред вървене по улиците на София (смее се).
Обикаляйки по паветата, беше много по-лесно това да става с бебе в слинг. На тази снимка количката е празна, беше много по-лесно в голямата шумотевица да приспим детето в слинга и тогава да го оставим в количката, отколкото да заспи сам. В същото време можех да оставя количката и да отида с бебето някъде, да общувам с хората свободно, без да съм вързан. Жена ми често го носеше в слинга и заставаше отстрани да кърми, така че да й е удобно, след което продължаваше с нас. Количката беше по-скоро ние да си носим някакъв багаж. И много често забелязвам, че майките правят точно това – бебето е в раница, а количката е пълна с багаж. Сигурен съм, че и детето предпочита да бъде гушкано, отколкото да бъде возено.
А какво е усещането за един баща детето му да е до сърцето му?
Никога не съм носил децата си на гърба. Винаги съм предпочитал да са пред мен. Най-вече, за да можем да си общуваме. Наистина усещането е много специално, защото буквално държа в ръцете си живот, не е някаква метафора. Като че ли човек започва да живее на други обороти и то е едно преживяване, което на мен лично малко ми липсва, особено сега когато вече са големи и не ги нося.
Кога започнахте да бебеносите с жена ти?
Веднага след раждането. Нашият беше с възможност самото дете да е легнало настрани, от тези с халките и той така легнал си спеше. След това имахме такъв слинг с разкрач. Случвало се е и двамата да носим заедно – аз съм с големия, жена ми с малкия.
А ти лично носил ли си и двамата заедно?
Единия в слинга – другия на конче, което пак е бебеносене (смее се). Понеже големият като види, че малкия го носят, и иска и той.
Чувстваш ли се като супер татко в такива моменти?
Еее, така една друга походка приемам, така е. Наистина се усещам по друг начин, но се радвам, че и те виждат, че има някой, който е готов на всичко за тях, защото в един момент, когато пораснат, съм сигурен, че ще имат нужда от увереност. А увереността знам, че идва от родителите. Независимо от трудностите в живота, защото всеки преминава през такива, не можем да опазим децата си, но когато им е дадена увереност, че те са стойностни и обичани, и когато дойдат големите трудности, те ще знаят, че могат да се справят.
На това ли ги учите?
От една страна ги учим да се справят сами. Не обичам да отговарям на първия зададен въпрос, т.е. ако ме питат нещо, по-скоро връщам с „А ти какво мислиш? Какво можеш да направиш?“. Опитвам се да ги провокирам да мислят, преди да им дам моя отговор. В същото време се опитвам да им покажа, че са обичани, независимо каква грешка са направили или ще направят. И се опитвам да не ги осъждам за това, че са деца.
В кой момент ти е било най-трудно да бъдеш баща?
Когато съм на турне, когато ми липсват. Тогава съм си казвал - ето моите приятели ергени въобще не бързат да се прибират, въобще не мислят какво става вкъщи, а на мен са ми само те в главата, особено когато имам по-дълго пътуване, независимо дали е в България или в чужбина. А относно грижите за тях - те някак си ми идват леко.
