В последните дни на лятото търсихме вариант за еднодневна разходка. Целта ни бе хем да е някакво място, на което не сме ходили, хем детето да получи поне един печат в книжката си със Стоте национални обекта. Така стигнахме до идеята за Етрополе и близкия до него манастир. Защо на 50-годишна възраст все още не бях ходил в Етрополе – нямам обяснение.
След пълната с летящи тирове магистрала „Хемус“ (беше делничен ден) и заобикалянето на Правец, стигнахме до Етрополе – приятно кротък град, в който „трамвайни коли не звънят и реклами неонови няма“.
Разгледахме центъра и право в Историческия музей, който се намира в бивш конак, построен през 1870 г. Автентична атмосфера с приятна миризма на старо дърво и леко проскърцващи стълби към втория етаж.
В музея най-силно впечатление ми направиха три неща. Бюрото на местния революционер Тодор Пеев, за когото Милен Русков пише в своя чудесен роман „Възвишение“. Ерудиран полиглот, завършил в Цариград, Тодор Пеев свършва много полезна работа, но след Освобождението е разочарован от процесите в страната и през 1904 г. слага край на живота си.
Интересни са и снимките от характерния за града празник на Етрополските зетьове. Отбелязва се с карнавално шествие, участниците в което пресъздават житието и страданията на завряния зет.
Не знам защо, но запомних и стаята, в която са изложени машини и бутафорни колбаси от соц епохата, когато в града е имало месокомбинат.
След музея възнаградихме за търпението 7-годишното дете със сладолед в малка, семейна сладкарничка току под часовниковата кула. Тя си няма циферблат, но на всеки кръгъл час часовниковият механизъм издава камбанен звън.
Направихме втори тигел по централната улица и се отправихме с колата към манастира. Тук идва голямата магия на пътуването в делничен ден. Малко след три следобед на паркинга няма нито една кола. Единствено в двора на манастира има джип, паркиран някак си неуместно по средата на тази обител.
Портите на манастира са широко отворени, на църквата също. Никъде няма жива душа, абсолютно никой. В църквата има аудио уредба, по която звучат тихо църковни песнопения. Обиколихме двора за снимки и си тръгнахме в тишината.
Това определено е най-вълнуващото ми посещение в манастир. Иска ми се да дойда тук и в края на октомври, когато гората е пожълтяла, но отново да бъде в работен ден.
Още снимки можете да видите в галерията горе.
