Ранна делнична утрин. Служебният асансьор внезапно спира. Таблото угасва.  Автоматично затварящи се врати, без прозорец. Тишина.

Спокойно. Спокойно! Можеше да е и по-зле – поне лампата свети! Въздух, къде отиде въздухът? Боже… Ангеле, Хранителю, тук си, нали?…

Колко хубаво нещо са мобилните телефони! Добре, ще почакам, вече пътуват…

Ами онези жени, чийто асансьор падна преди месеци? Бог да прости починалата, не знам името й, Боже, бъди милостив към душата й! Не, при мен е спокойно. На кой ли етаж съм? Топло е… Ще се съблека. Я, паник-бутон – о, даже звъни! Зъъън! Зъъъъъъъъъъъъъъъъъъъън! Зъъън! Зъън! Зън! Зън! Зъъън! Зъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъън???

Отвън чувам хора! Досега не ми беше хрумвало колко хубаво нещо са човешките гласове…

"Щом ти е светло, потърси книжка за четене. Ако не – подреди си чантата, в женските чанти винаги е хаос – сега е момента да си я наредиш на спокойствие." - "На кой етаж съм заседнала?" - "Някъде около първия" - "Ох, поне ако падам, ще е от ниско… Скоро ли ще дойдат, че май ми свършва въздуха" - "Ами дишай по-полека, де!" - Усмивка…

Боже, колко е хубаво, че си заложил в нас инстинкта да си помагаме и да се подкрепяме! И за това не се бях замисляла… А имаме и толкова хубава дума за него – "човещина".

Ще поседна – на пода, естествено. Аварийният екип пътува чак от "Красна поляна". Търпението е добродетел. Ще дишам полекичка… И ще се помоля. "Господ е Пастир мой…". Уж учих наизуст 22 псалом, но умът ми бяга като паникьосан заек, а мозъкът в авариен режим повтаря само едно – кислород, кислород… Слава Богу, въпреки аварийния ми режим, една простичка молитва зашепва в душата ми: "Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме грешната!", "Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй децата ми, съпруга ми, родителите, сестрите, приятелите…"

15 минути.

Защо така трудно се диша? Поне лампите светят, слава Богу!  Ами хората, живо погребани – тясно, тъмно, няма въздух…?!? Пази, Боже, да не бъде!!! Спокойно, де!  Я да видим хаоса в чантата. Вече няма да държа молитвеника си в чекмеджето на бюрото - нищо, че тежи – ще стои в чантата. О, албумчето ми за снимки, с молитвички в него, вместо снимки. Да е жива и здрава Илиянка, че преди години ми го подари: "Господи, аз не зная какво да искам от Теб! Ти едничък знаеш какво ми е потребно. Ти ме обичаш повече, отколкото аз умея да обичам себе си… <…> … Ти виждаш моите нужди, които самата аз не съзнавам. … <…>…Научи ме да се моля. Сам в мене се моли"; "Достойно ест, яко воистину блажи тя, Богородицу, присноблаженную и пренепорочную и Матер Бога нашего … <…>… без истления Бога Слова родшую, сущую Богородицу, Тя величаем";  "Огради ме, Господи, със силата на честния и животворящ Твой кръст и ме запази от всяко зло. В Твоите ръце, Господи, предавам духа си, Ти ме запази, Ти ме помилвай и ми дарувай вечен живот. Амин!";  "… Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват…";  "… зло няма да ти се случи и язва няма да се доближи до твоето жилище; Защото ще заповяда на Ангелите си за тебе да те опазват във всички твои пътища: ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си…"

30 минути.

Мога да дишам и полекичка. Не е страшно. Как беше казано – „…не само с хляб ще живее човек…“  Ти Си Пътят, Истината и Живота! Но Ти Си и въздуха, Боже!  Дали си го казал някъде…?  Защото с Теб буквално се диша по-лесно.

35 минути.

Телефонът ми звъни! От аварийната служба: "В кой асансьор сте, госпожо? - "Ами в големия, някъде над партера, около първия етаж." - "Спокойно, в сградата сме!" - "Благодаря…"

Продължава >>