Сюжетът на „Нашият общ приятел“ се уповава на характерни за Дикенс мотиви и идеи. Налице са оспорвано наследство, трудна любов, престъпления от различен мащаб и любопитни развръзки. И тук ключова тема са парите и тяхната опасна привлекателност, превзетият маниер на парвенютата, изобретателността на бедните, целящи да подобрят социалния си статус.



Предлагаме ви откъс:

В наше време, макар че годината едва ли е от значение за разказа ни, една есенна привечер, по Темза, между Саутуъркския мост, който е от желязо, и Лондонския мост, който е от камък, плаваше мръсна и подозрителна на вид лодка с две фигури вътре в нея.

Едната фигура в лодката принадлежеше на здравеняк с чорлава посивяла коса и загоряло лице, а другата – на мургаво деветнайсет-двайсетгодишно момиче, което много приличаше на мъжа и лесно можеше да се разпознае, че е негова дъщеря. Момичето работеше умело с веслата, а мъжът бе отпуснал руля и забол палци в пояса си, се взираше напрегнато във водата. Той нямаше нито мрежа, нито въдица, нито корда, значи, не можеше да е рибар. Лодката не бе боядисана, вътре нямаше възглавка за пътника, на борда й не се четеше надпис – виждаха се само една ръждива кука и навито на кравай въже, – значи, собственикът й не се занимаваше с пренасяне на пътници между двата бряга. Беше твърде неустойчива и малка, за да поеме товар – значи, собственикът й не возеше стока. Беше непонятно какво точно търси във водата мъжът, но погледът му бе зорък и напрегнат. Преди час бе започнал отливът и мъжът не изпускаше от очи нито една вълничка или бръчка по околната речна шир – междувременно лодката ту тръгваше за малко срещу течението, ту се понасяше на заден ход отпреде му, според командата, която той даваше на дъщеря си с леко кимване на главата. Момичето наблюдаваше лицето на баща си също тъй напрегнато, както самият той се взираше в реката. Но в погледа й се четеше страх, дори отвращение.

Покрита цялата с кал и тиня, прогизнала от водата и затова сродна повече с дъното, отколкото с повърхността на реката, лодката заедно с двете фигури в нея очевидно вършеха нещо, което често вършат – и търсеха нещо, което често търсят. Без шапка върху сплъстените си коси, с оголени над лактите загорели ръце и проблясващи през гъстата брада голи гърди, едва прикрити от краищата на небрежно завързана около врата му кърпа, с дрехи, които сякаш бяха изтъкани от калта, полепнала по лодката му, мъжът по-скоро приличаше на дивак, ала по деловития му съсредоточен вид си личеше, че се занимава с нещо привично. Подобна привичка се четеше и в движенията на момичето, което въртеше веслата, но може би най-вече в погледа й, който изразяваше и страх, и отвращение – очевидно това, което бяха подхванали, не беше ново за нея.

– Дръж лодката настрана, Лизи. Течението тук е силно. Гледай да го изпревариш.
Понеже разчиташе на сръчността на момичето, мъжът бе оставил руля и с наострено внимание гледаше спадащата вода. По същия начин момичето го гледаше него. Но ето че един от лъчите на гаснещото слънце се спусна изкосо, надникна в дъното на лодката и като докосна някакво гнило петно с очертанията на увито в платно човешко тяло, го обагри сякаш с цвят на размита кръв. Момичето забеляза това и потръпна.

– Какво ти е? – отреагира мигновено мъжът, макар и вторачен в прииждащите води. – Там нищо не плава.

Червеният лъч изчезна, момичето се успокои, а погледът на мъжа, който се бе върнал за миг в лодката, се отнесе пак в далечината напред. Всеки път когато течението срещаше препятствие, очите му се задържаха за кратко в същата посока. С алчен пламък в ирисите си, те пробягаха по веригите и въжата на закотвените гемии и шлепове, които цепеха стреловидно течението, по подпорните стълбове на Саутуъркския мост, по колелата на параходите, които разбиваха водата на мръсна пяна, по вързаните дървени трупи, които се носеха в реката, спуснати от някой кей. Измина повече от час и вече притъмняваше, когато мъжът внезапно сграбчи руля и рязко изви лодката към брега на Съри.

Без да сваля от него очи, момичето послушно откликна на движенията му и отново се зае с веслата. Лодката се завъртя, потръпна, сякаш нещо я раздруса, и тялото на мъжа се протегна от кръста нагоре над кърмата.

Момичето си нахлупи над лицето качулката на наметалото и насочи лодката надолу по реката току пред отлива. До този миг лодката почти се въртеше на място. Ала сега бреговете бързо се понесоха отстрани, мернаха се сгъстяващите се сенки и запалените вече светлини на Лондонския мост, а от двете им страни отново се проточиха дългите редици на параходите.

Едва сега мъжът се отдръпна навътре в лодката и зае предишното си положение. Ръцете му бяха мокри и мръсни и той ги изми през борда. В дясната държеше нещо, което също изми в реката. Бяха пари. Преди да пусне монетите в джоба си, мъжът ги подхвърли в ръка, духна в шепата си и плю върху тях – „За късмет“, обясни той с хрипкав глас.

– Лизи!
Момичето трепна, извърна се към него, но продължи мълчаливо да гребе. Лицето й силно пребледня. С гърбавия си нос, блестящите си очи и чорлавата си глава мъжът наподобяваше наежена хищна птица.
– Открий си лицето!
Тя отметна качулката си.
– Ха така! Дай ми сега веслата. По-нататък сам ще греба.
– Не, не, татко! Наистина не мога! Татко! Не мога да седя толкова близо до него!
Мъжът понечи да си разменят местата, но като видя колко е изплашена, се върна.
– Какво може да ти направи?
– Знам, нищо. Но не мога да го търпя.
– Ти май мразиш и реката.
– Аз... Аз... Не я обичам, татко.



Чарлс Дикенс (1812–1870) е най-бележитият викториански писател – автор на емблематични романи, вдъхнали живот на прочути литературни герои. Сблъсъкът със суровите условия на труд и мизерията, в която тънат неговите съвременници го мотивира да създаде ярки, социално ангажирани произведения, сред които „Оливър Туист“, „Дейвид Копърфийлд“, „Големите надежди“, „Трудни времена“. Тази година, по случай двестагодишнината от рождението на писателя, Великобритания организира грандиозни тържества в негова чест, а еуфорията отекна в Китай, Ирак, Русия и много други страни по цял свят.

цена: 20 лв.