Наред с „Младите лъвове“ и „Богат, беден“, „Хляб по водите“ е една от вечните класики на Ъруин Шоу, която засяга теми, вълнуващи човечеството от векове, и го нарежда сред майсторите на следвоенната проза, творили през XX век в Америка.
Сега тази смайваща притча за семейството, дома, за сблъсъка между материално и духовно, както и цената, която плащаме за всичко, получено даром, се появява в ново издание в превод на Людмила Евтимова и с идейната корица на Дамян Дамянов.
Семейството на Алън Странд, учител по история в държавна гимназия в Ню Йорк, на пръв поглед изглежда перфектно – то е нито богато, нито бедно, но задружно и посрещащо заедно обичайните предизвикателства на средната класа. Съпругата Лесли е частен учител, 17-годишната Каролайн, най-малката от общо три деца, все още живее с родителите си, а другите две, Елинор и Джими, често се завръщат в родната къща. На пръв поглед нищо не може да промени хармоничните отношения в дома им.
Докато една съдбовна нощ и едно добро дело не застрашат крехката химера за щастлив живот.
Защото никой от тях не подозира, че заможният адвокат, на когото Каролайн се притичва на помощ при нападение в парка, ще промени завинаги отношенията им… за добро или лошо. Милионерът Ръсел Хейзън знае как да покаже своята благодарност. Но дори и тя има своята цена.
Ще могат ли скъпите подаръци, луксозните почивки и решаването на всеки проблем с пари да му купят цяло семейство? Или те просто ще посеят семето на покварата в душите им...
В духа на другите негови емблематични творби и вдъхновила поколения писатели като Джонатан Франзен, блестящата класика „Хляб по водите“ от Ъруин Шоу не само рисува жив и актуален портрет на американското общество и нравствените предизвикателства на XX век, но пророчески улавя пулса на съвремието, разкъсано между материалните изкушения и отговорността към самия себе си и близките ти. И напомня по деликатен и ненатрапчив начин кое е наистина важното в живота и защо парите не могат да донесат трайно и истинско щастие.
Следва откъс от романа.
Из „Хляб по водите“ от Ъруин Шоу
Първа част
1
Портиерът на сградата, Алегзандър, стоеше облегнат на стената от едната страна на остъклената входна врата и намръщен пушеше пура. Той беше светлокож мъж на неопределена възраст, с калпак от късо подстригана побеляла коса и не бе от хората, които лесно се усмихват. Като се има предвид, че кварталът почти граничеше с порядъчността – Кълъмбъс авеню[1] се простираше в другия край на улицата, а воят на полицейските сирени беше често повтаряща се мелодия, – човек можеше да разбере защо портиерът толкова рядко се усмихва.
– Добър вечер, Алегзандър – поздрави Странд.
– Добър вечер, мистър Странд. – Алегзандър не извади пурата от устата си. Той беше един от последните мъже в Ню Йорк, които още носеха военни куртки от Втората световна война, сякаш за него войната току-що бе навлязла в друга фаза.
– Днес времето беше хубаво, нали? – Странд харесваше този човек и оценяваше усилията му да поддържа в що-годе приличен вид старата жилищна сграда, строена през 1910 година.
– Не беше лошо – съгласи се неохотно Алегзандър. – Би трябвало след тая кучешка зима. Но няма да се задържи дълго. Казаха, че утре ще вали. – Алегзандър не можеше да се похвали нито с голям оптимизъм, нито със сърдечност. – Жена ви си е вкъщи. И синът ви. – Той много държеше да знае кой влиза и кой излиза от неговия блок. Обичаше всяко влизане и излизане да бъде редовно регистрирано. Това намаляваше неприятните изненади.
– Благодаря – рече Странд.
За Великден беше дал на Алегзандър двайсет и пет долара и бутилка скъпо уиски. Жена му се бе възпротивила срещу този подарък, но Странд ѝ бе казал: „Заслужава си го. Той е като страж, който ни пази от хаоса“. Алегзандър бе благодарил кратко на Странд, но отношението му видимо не се бе променило.
Когато отвори вратата на апартамента, Странд чу пианото във всекидневната, както и тихото жално скимтене на електрическа китара. От кухнята се носеше апетитна миризма на готвено. Приятно ти става да те посрещне тъй уютният дом. В момента жена му Лесли преподаваше урок по музика. Тя бе постъпила в „Джулиард“[2] с намерението да стане концертираща пианистка и макар че не свиреше лошо, не беше достатъчно добра за това. Сега уроците ѝ по пиано и часовете по музика, които водеше три пъти седмично в частното подготвително училищe[3], намиращо се недалеч от тях, доста подпомагаха семейния бюджет, а освен това осигуряваха безплатно образование на Каролайн. Без помощта на Лесли, при постоянното увеличаване на наемите, те никога нямаше да могат да запазят старото си жилище с огромни едновремешни стаи и високи тавани. Долавяше колебливия ритъм на китарата, деликатно заг-лушен от затворените врати – свиреше синът му Джими, който бе наследил майчиния си талант, ала не и вкуса ѝ по отношение на предпочитаните композитори.
Странд не прекъсна нито един от двамата музиканти, а влезе в трапезарията, където китарата не се чуваше. Най-напред долови свиренето на ученика, а после на Лесли, лесно различими един от друг – повтаряха някакъв пасаж, в който разпоз-на Шопенов етюд. Така разбра и кой е ученикът – един телевизионен сценарист. Неговият психоаналитик му бил казал, че свиренето на пиано щяло да го разтовари от напрежението. Той може и да се разтовари, помисли си Странд, докато го слушаше, но Шопен няма да му се удаде лесно.
Учениците на Лесли бяха най-различни – сред тях имаше и един полицай с добър слух и груби пръсти, който свиреше през цялото си свободно време, някакво момиче на тринайсет години, смятано от родителите си за гениално, но Лесли не споделяше тяхното мнение, един адвокат, който казваше, че предпочитал да свири на пиано в някоя кръчма, вместо да се явява в съда, и няколко учители по музика, които се нуждаеха от помощ при подготовка на уроците си. На Лесли ѝ беше интересно и приятно да се занимава с тях.
Странд обичаше музиката и когато можеше да си го позволи, водеше жена си на опера и сега, макар от време на време да се сепваше от някои звуци, които долитаха от всекидневната и от стаята на сина му, му беше приятно, че домът им постоянно е изпълнен с музика. В голямата спалня имаше бюро и когато работеше вкъщи, можеше да чете и пише на спокойствие.
Странд си тананикаше тихо мелодията, която жена му разучаваше с нервния телевизионен сценарист. Той седна на кръглата, разнебитена дъбова маса в трапезарията, чиито стени бяха украсени с пейзажите, нарисувани от жена му в свободното ѝ време, и погледна броя на „Ню Йорк Таймс“, оставен за него. Съдба, помисли си той, като се пресегна да си вземе ябълка от фруктиерата, сложена в средата на масата. Докато ядеше, прегледа заглавията на вестника, който Лесли винаги му оставяше, защото той никога не успяваше да го прочете сут-ринта. Беше изял половината ябълка, когато пианото заглъхна и плъзгащите се врати между всекидневната и трапезарията внезапно се отвориха. Странд стана, когато влезе Лесли, пос-ледвана от телевизионния сценарист.
– О, ти си се прибрал! – възкликна Лесли и го целуна по бузата. – Не съм чула кога си влязъл.
– Наслаждавах се на концерта – отвърна Странд.
Жена му съблазнително ухаеше на чисто. Дългата ѝ руса коса, вдигната нагоре, се бе разпиляла, тъй като тя имаше навик да кима енергично, когато свиреше. Колко е приятно да се прибираш вкъщи при такава жена, помисли си той.
Тя беше негова ученичка последната година в училище и още първия ден, когато я видя, седнала скромно най-отпред в класната стая, той реши, че това е момичето, за което ще се ожени. Тогава училищата в Ню Йорк се различаваха от сегашните. Момичетата носеха рокли и решеха косите си, и не им се струваше нелепо да изглеждат скромни. Той я изчака да завър-ши, записа си внимателно адреса ѝ, отиде на гости у тях и за ужас на нейните родители, които смятаха, че човек, избрал да преподава в държавно училище, за цял живот се е обрекъл на провал, се ожени за нея още след първата ѝ година в „Джулиард“. Когато се роди Елинор, родителите ѝ промениха мнението си за него, но не изцяло. Все едно, сега те живееха в Палм Спрингс[4] и той не четеше писмата им до Лесли.
– Надявам се, че шумът не ви пречеше – каза телевизионният сценарист.
– О, никак – отвърна Странд. – Трябва да ви призная, мистър Кроуел, че добре се справяте.
– Сигурно сте слушали, когато свиреше жена ви – рече мрачно Кроуел. Не се забелязваше да се е разтоварил особено от напрежението си през миналия петък.
Странд се засмя.
– Мога да ви различа, мистър Кроуел.
– Не се и съмнявам.
– Ние с мистър Кроуел ще изпием по един чай, Алън – рече Лесли. – Ще ни правиш ли компания?
– С удоволствие.
– Ей сега ще стане, чайникът е сложен.
Когато тя влизаше в кухнята, Странд се полюбува на елегантната ѝ фигура, на извивката на врата ѝ, на синята пола и бялата ученическа блуза, с които беше облечена, на стройните ѝ крака и на леката прилика с хубавата им най-голяма дъщеря.
– Чудесна жена – обади се Кроуел. – Търпелива като ангел.
– Женен ли сте, мистър Кроуел?
– Бях, и то два пъти – отвърна печално Кроуел. – И се каня да го сторя за трети път. Затънал съм до гуша от тия издръжки. – Имаше топчесто, измъчено лице, което приличаше на обелен, развален картоф. Лесли беше казала на Странд, че пишел шеги за тв комедии. По лицето на Кроуел можеше да се съди, че професията му е мъчителна. Той плащаше по двайсет долара два пъти седмично за половинчасовите си уроци по музика, така че сигурно бе щедро възнаграден за мъченията си, особено като се има предвид фактът, че пет пъти седмично посещаваше и психоаналитик. Ето в какво се заключава модерната американска икономика, помисли си Странд. Шеги, кушетки и издръжки.
– Някой ден – казваше му Кроуел – трябва да отидем да си пийнем, за да ме посъветвате как може човек да запази семейството си в днешно време.
– Нямам ни най-малка представа – отвърна безгрижно Странд. – Късмет. Мързел. Консервативна антипатия към промените.
– Да – рече невярващо Кроуел, като дърпаше топчестите си пръсти. Погледна към вестника, разгърнат на масата. – Още ли имате нерви да четете вестници? – попита той.
– Порок – отвърна Странд.
– Мен направо ме отчайват.
– Седнете, седнете – каза Лесли, щом влезе от кухнята, и донесе чаените прибори и чиния курабийки на един поднос.
Тя наля чая с уверена ръка и гостоприемно усмихната, подаде курабиите. Кроуел тъжно поклати глава.
– На диета съм. Холестерол, кръвно. Обичайните неща.
Странд си взе цяла шепа. Почти не пиеше и никога не беше пушил, но обичаше сладко. От двайсетгодишна възраст не бе наддал и половин килограм и забеляза как Кроуел гледа свъсено купчинката курабии в чинийката му. Кроуел предпочиташе чая с мляко, но когато попита Лесли дали млякото е обезмаслено и тя му отговори отрицателно, той го изпи както беше, без мляко и без захар.
Лесли се поинтересува като домакиня дали Кроуел няма да иска да остави Шопен за известно време и да опита малко Моцарт, но той не се съгласи – Моцарт бил прекалено самоуверен за неговия вкус.
– Свършил е трагично – напомни му Лесли. – И то много млад.
– Трагично или не – отвърна Кроуел, – но винаги е знаел какво прави. Шопен е бил поне меланхоличен.
Лесли въздъхна.
– Както кажете, мистър Кроуел – съгласи се тя. – Следващия вторник ще преминем към валса в ми бемол мажор.
– В главата си – обади се Кроуел – го чувам как точно трябва да звучи. Но никога не се получава така.
– Малко повече практика – додаде тактично Лесли. Тя имаше нежен мелодичен глас, като тих минорен акорд от пианото – и ще се получи.
– Сериозно ли говорите, мисис Странд? – попита с укор Кроуел.
Лесли се поколеба.
– Не – каза тя и се засмя.
Странд също се засмя, дъвчейки една курабийка, и накрая и Кроуел се засмя.
Когато той си отиде, Странд помогна на Лесли да отнесе чаените прибори в кухнята. Докато тя си връзваше престилката, той я прегърна отзад и я целуна по врата.
– Знаеш ли какво ми се прави сега? – попита той.
– Шшт! Джими си е вкъщи, а той никога не чука на вратата.
– Не съм казал, че непременно ще го направя. Само че ми се иска.
[1] Средоточие на кина, ресторанти и нощни заведения в Ню Йорк. – Б. пр.
[2] Музикално висше училище в Ню Йорк, където е преподавала и Мария Калас. – Б. пр.
[3] Училища интернати, предимно частни, подготвящи ученици за постъпване в колеж. – Б. пр.
[4] Прочут курорт в Южна Калифорния. – Б. пр.
