С рекордните 400 хил. зрители в киносалоните и над 3 млн. телевизионни зрители едноименната екранизация на "Мисия Лондон" от Алек Попов се превърна в най-гледания български филм за последните 30 години, а самата книга беше преведена в над 16 издания в чужбина.
Сега определяният често като най-забавния български роман на 21 век се появява в ново преработено издание, за да възроди историята на една абсурдна дипломатическа мисия с ярък балкански привкус и елегантно чувство за хумор. В центъра на събитията се оказва точно българското посолство в Лондон – емблематичен кръстопът на власт, пари, снобизъм, амбиции и... комплекси!
Пристигането на новия посланик Варадин Димитров ще промени изцяло живота на дипломатите, потънали в блажено безхаберие и дребни далавери. Новият посланик е изправен пред невъзможна задача: да овладее битовия хаос и да задоволи капризите на българската политическа класа.
Решен да изпълни мисията си на всяка цена, той се оставя в ръцете на сенчеста пиар агенция, която му обещава достъп до най-високите етажи на британското общество. А когато в играта се намесят кралица Елизабет II, лейди Даяна и ято злощастни патици… резултатът е "перфектната катастрофа".
Творбата на Алек Попов хвърля светлина върху най-тъмните ъгълчета от покоите на политическия ни елит и се превръща в плашещо вярна карикатура на реалността.
"Мисия Лондон" е образец за високия комичен роман в добрите традиции на творбите Илф и Петров и преплита в себе си мотиви и сюжети в духа на Джером К. Джером и Ярослав Хашек. Сладко литературно отмъщение, в което смехът на читателя се превръща в най-безмилостния бич за самозабравилата се политическа класа.
"Мисия Лондон" според мен е най-смешната книга в новата българска литература. Толкова смешна, че накрая на човек му се доплаква”, пише Георги Цанков ("Вестник за жената").
"Неговият хумор е оръжие на безмилостна социална критика както при Ярослав Хашек и Илф и Петров", казва Миленко Йергович.
"Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П. Г. Удхаус, Роалд Дал и Том Шарп. ... Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименник Алеко Константинов”, пише Христо Кьосев ("24 часа").
"На пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпени от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света. (…) Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент”, пише Любен Дилов-син ("Сега").
Прочетете откъс от „Мисия Лондон” от Алек Попов, която излиза от издателство "Сиела". >>>
1.
Коста Баничаров седеше във вътрешния двор на къщата на Хайд Парк Гейт и броеше самолетите, прелитащи над Саут Кенсингтън. Беше меко пролетно утро с непостоянна облачност, форзицията в ъгъла на двора ярко цъфтеше. Коста Баничаров седеше на стълбите бос, по дънки и потник. До крака му имаше полупразна бутилка „Бекс“, а между пръстите му догаряше забравена цигара. Самолетите прелитаха приблизително на всеки две минути. Грохотът на двигателите им се влачеше дълго след като отминат, докато се слееше неусетно с шума на новите прииждащи машини. Беше изброил повече от двайсет. Звукът им напомняше прибоя на море. Прозорците на къщата зееха. Течението довяваше ухание на стари фасове. Тънките пердета се мятаха като воали на пияна актриса. В трапезарията на първия етаж още личаха следите от снощния гуляй. Наближаваше единайсет, но Коста не бързаше да разтребва. Имаше цял следобед на разположение.
Междувременно бяха минали още три самолета.
Настойчив звън го изкара от блаженото равновесие. Отначало Коста си рече, че няма сила, която да го накара да отвори. После омекна, съзнавайки, че подобни настроения са грешни и вредни за трудовата му биография. Натика фаса в процепа между плочките и неохотно се надигна. Зашляпа през фоайето. Грамадното кристално огледало неприязнено отрази мършавата му фигура и побърза да я изхвърли извън пределите на позлатената си рамка. Последваха нови, кратки и резки позвънявания.
– Сега, сега – измърмори Коста и добави наум: – Да ти го начукам!
На прага стърчеше висок мрачен господин със зеленикав шлифер, с куфар в ръка. Зад гърба му едно черно лондонско такси правеше сложни маневри, за да се измъкне от тясната уличка. Няколко секунди двамата се изучаваха подозрително.
– Кого търсите? – попита Баничаров на български.
Повехналото лице на господина се оживи от кисела усмивка.
– Аз съм новият посланик – рече той и се втренчи в босите му нозе. – А вие кой сте?
– Ами аз такова... – заекна Коста. – Аз съм готвачът.
„Бившият готвач!“, прониза го болезнено предчувствие.
– Много добре – кимна посланикът. – Мога ли да вляза?
Коста се отдръпна механично; лъхна го необясним хлад, когато мъжът мина покрай него. Плахата надежда, че това е някаква дебелашка шега, скроена от българските имигранти, с които напоследък се бе сближил, започна да се изпарява. Мъжът остави куфара си на пода, огледа се и гнусливо повдигна вежди. Готвачът почувства, че трябва да каже нещо, преди онзи да го е казал.
– Очаквахме ви след два дни – рече той с лек укор.
– Личи си – язвително подхвърли посланикът, като надзър-на в трапезарията.
– Ако знаехме, че идвате днес... – поде готвачът.
– Промених плановете си – прекъсна го другият.
„Тогава се сърди на себе си, тъпако!“, помисли си Коста Баничаров.
За всички тия години, прекарани край трапезите на големците, готвачът беше развил особен психологически нюх. Той тутакси надуши, че новият му шеф спада към обширното и богато разклонено семейство на административните кретени. Но имаше и нещо друго, нещо отвъд стъкления му глупашки поглед, което го правеше непредсказуем и опасен. Изведнъж Коста си даде сметка, че тоя тип възнамерява да се засели тук. Нещо повече, сега това беше неговото жилище, а той – Баничаров, щеше да му слугува. Това му се стори безкрайно несправедливо.
Малкият син на Баничаров изпълзя нагоре по стълбите, които водеха към сутерена, обитаван от семейството на готвача. Хлапакът беше измамил бдителността на майка си, което го караше да тържествува. Гъгнейки си нещо свое, детето се изправи и чевръсто затопурка към масичката под огледалото. Върху нея се мъдреше една крехка вещ, която отдавна дразнеше първичните му инстинкти. Баничаров беше тренирал разни спортове на младини, но с времето беше загубил предишната си пъргавост. Малчуганът се вкопчи в ръба на масичката и рязко я наклони. Порцелановата кошничка, заведена под инвентарен номер 73, се разби на пода с апокалиптичен звън.
– Тък-тък! – избърбори весело малкият.
– Ще ти дам аз едно „тък-тък“! – изръмжа Коста Баничаров, като сподави инстинктивния си порив да го перне по тиквата.
Посланикът го гледаше с отровена физиономия.
– Детска му работа – измънка неубедително готвачът. Грабна детето под мишница и се надвеси през перилото.
– Норке! – извика той. Отговор не последва.
– Нооорке! – повтори той. – Ела веднага!
– Заври си го в дрисливия задник! – обади се дрезгав глас.
