Супергероите невинаги са възрастни хора в ярки костюми. Понякога те са съвсем обикновени деца, които обаче крият в себе си неподозирана сила.
През 2019 г. нов герой прелетя над родните покриви. "Кало Змея" – момчето, син на истински змей – успя да завоюва сърцата на хиляди читатели, но междувременно загуби и много по пътя си към спасяването на малкото градче Румица.
"Кало Змея 2. Чудовища като мен" е дългоочакваното продължение на дебютния роман от Милен Хальов, в който се преплитат мотиви от българския фолклор, фентъзи елементи и забележителното умение да разкажеш една сложна история на езика на децата.
Миналa e година и половина от деня, в който Кало пощади най-големия си враг и допусна да загуби красивата златна ябълка. Време, което тече бавно и безмилостно, и няма магия, която да утеши болката в сърцето му. И в което момчето трябва да се изправи пред последствията от действията си.
Кало се опитва да скрие истинската си същност и от самия себе си, но нова заплаха надвисва над град Румица и синът на змея Вихрен трябва да се притече на помощ. Незнайна сила отвлича бебета и само един истински змей би могъл да се изправи пред невидимите чудовища, които посягат на невинните.
Търсенето ще отведе Кало на Долната земя. Там, където живее народът на златните ябълки, където се намира Космическото дърво и където в адските недра се крият Вечните. Но той няма да е сам, защото неговите верни приятели ще го последват в това страховито приключение. А опасностите дебнат от всеки ъгъл.
Дошло е времето младият змей да научи истината за своя произход и да избере своя път… Дори и това да значи да се изправи срещу самия себе си.
Наситена с още по-вихрени приключения, "Кало Змея 2. Чудовища като мен" е достойно продължение на книгата, която превърна образите от българския фолклор в истински герои.
Милен Хальов е роден в Русе през 1988 г. Като дете той е много болнав и голяма част от детството му минава в болнични стаи и в чакане пред лекарски кабинети. За да се спаси от скуката, Милен измисля истории и ги рисува. Учи в Национално училище по изкуствата "Проф. Веселин Стоянов" – Русе, където печели награди в областта на графиката и живописта. Любовта към писането и рисуването го подтикват да продължи образованието си в НАТФИЗ, специалност Анимационна режисура. Дипломният му филм "Трафик" участва на множество фестивали у нас и в чужбина. Преподава анимационно кино в частен софийски колеж, а малко след това му предлагат и работа като учител по рисуване в 127 СУ "Иван Н. Денкоглу". Успоредно с двете учебни заведения Милен завършва педагогика и се занимава с реклама. През 2016 г. започва да преподава в частно училище. Прави забавни видеа, с които преподава учебния материал, защото все още обича и умее да разказва истории. Както ще се уверите, като прочетете "Кало Змея".
Прочетете откъс от "Кало Змея 2. Чудовища като мен" от Милен Хальов, която излиза от издателство "Сиела". >>>
Глава 1
Бялото перо
Бялото перо стоеше забито в белия сняг, а Кало не спираше да мисли за нея.
Напоследък все по-рядко се измъкваше през мансардния прозорец на стаята си, за да гледа изгрева. Среднощните разходки из покривите на град Румица продължаваха: особено сега, когато бебето на съседите ревеше по цяла нощ и Кало съвсем не можеше да спи.
Януарските сутрини бяха студени, светлината – мътна и безрадостна, а неговият приятел, бурята, злоупотребяваше с гостоприемството на небосвода вече цяла седмица.
Но не и днес. Днес зората беше ясна и заснежената улица „Вихрушка“ блестеше под лъчите ѝ. По фасадата на лимоненожълтата сграда, на чийто последен етаж се намираше домът на Кало, се спускаха вадички снежна вода. Керемидите по покрива бяха хлъзгави, но това не представляваше проблем за ловкото момче. То клечеше на пръсти, без да губи баланс, и наблюдаваше необичайно голямото перо. Беше дълго цели три педи и нямаше как да е паднало от крилото на някой гълъб или заблуден гларус, отдалечил се от морето.
Може би някой бял орел бе долетял от насрещните върхове на Странджа и като в приказките бе бдял над Кало и неговите сънища.
Да, първата му мисъл бе за орлови криле, такива, каквито е имал баща му – змеят Вихрен. Но беше невъзможно перото да е от него. Баща му беше мъртъв. Кало бе сигурен в това, защото той самият остави убийцата му Рая да избяга. Не стигаше това, ами с нея изчезна и Йоана. За миг споменът преряза Кало през корема като нож. Вече година и половина от Йоана нямаше ни вест, ни кост. Изключение правеше единствено писмото, което бе пратила на майка си малко след изчезването си. Думите в него бяха утешителни и грижовни, но не можаха да погасят мъката на жената, която в един ден изгуби двете си дъщери. Защото Рая бе накарала Йоана да повярва, че ѝ е сестра, но истината бе, че тя дори не беше човек, а чудовищна глава на древна ламя.
Кало не остави мъката да го надвие. Появи се една отчаяна идея, но тя стопли душата му като огнище. Когато беше малък, майка му Ралица често слушаше песен, в която се пееше за момиче, превърнало се в бяла птица. Така то можело да посещава любимия си тайно от света.
Кало наближаваше четиринайсет години и нямаше да вярва в подобни измислици, ако самият той не беше доказателство, че създанията от приказките съществуват. А се беше убедил с очите си, че не е единствен, когато преди година и половина се бе борил с караконджули и устрели, бе срещнал необикновения Петел, носещ светлината в магическия си взор, и дори самата Йоана се бе оказала златна ябълка, способна да влияе на растенията. Кало не знаеше как Йоана може да се е преобразила в бяла птица, но не пречеше да се надява, че е станало именно това.
Той взе бялото перо и се шмугна обратно в стаята си през прозорчето. Отвори гардероба, коленичи и грижливо прибра перото в най-долния рафт при сините маратонки, които отдавна му бяха умалели. Изглеждаха вехти и протрити, но за Кало бяха съкровище и той тайно ги пазеше.
С удоволствие щеше да се отдаде на още спомени, но трябваше да бърза за училище.
***
– Здрасти, Кало – тънкото гласче на Сиана се разнесе из първия етаж на основно училище „Странджа“.
– Здравей – отвърна Кало с нотка на горчивина.
Сиана стоеше в подножието на стълбите, водещи към класната им стая. Тя закуцука полека нагоре, защото левият ѝ крак така и не се възстанови напълно след голямата буря, предизвикана от Кало на Младежкия стадион, където тя скандираше за него и отбора му.
Кало се затича по мозаечния под, като внимаваше да не отнесе малките ученици, влизащи в стаите си, и хвана Сиана за лакътя.
– Дай да ти помогна.
– Благодаря – усмихна се широко съученичката му и сините ѝ очи грейнаха.
Кало виновно наведе поглед. Двамата заизкачваха стълбите бавно. Влудяващо бавно. Сиана взе да обяснява колко важна е оценката от контролното по математика, дето класната им – госпожа Вълкова, щяла да връща този час, защото краят на срока наближава и…
Кало кимаше разбиращо и се стараеше да не трепери. Черната му коса настръхна. Силен бяс се надигаше в него всеки път щом тялото му искаше да хвърчи, а бе принудено да пълзи или стои неподвижно. За времето, в което се качваха, можеше да мине стълбите три пъти, нагоре и надолу. Но трябваше да се овладее, така бе редно. Дължеше ѝ помощта си. Врялата кръв, препускаща във вените му, бе малка жертва по пътя към изкуплението.
От втория етаж се чуха крясъци и хилене. Момчешки гласове си разменяха обиди за забавление. Последва силен тропот и един шестокласник почти връхлетя върху Сиана. Кало я дръпна към себе си, а бягащият ученик само я чукна с рамо. Не спря дори за миг, фучеше надолу и пръхтеше, а отгоре някой му се заканваше, че няма да го гони.
Кало постави ръката на Сиана върху парапета, обърна се рязко и се изстреля като снаряд. Тялото му полетя, освободено от всякакви окови. Дългите жилави мускули под широките му дрехи се стегнаха при приземяването. Вече не бе най-дребният сред връстниците си. Израснал с глава и половина, скоро щеше да бъде по-близо до младеж, отколкото до дете.
След дългия скок се озова на една крачка пред бягащия шестокласник. Сграбчи го здраво за ръката и след като го раздруса, заби гърба му в стената.
– Какво… – объркано смотолеви нападнатото момче.
– Ще ти кажа какво – изръмжа Кало, – внимавай малко, като тичаш!
– К’во да направя, Дани ме гони – изхленчи шестокласникът и хвана пръстите на Кало, за да се откопчи.
– Щеше да блъснеш Сиана!
Шестокласникът бе раздрусан отново, но този път главата му издрънча в стената. Нямаше шанс да разтвори хвата на Кало, затова заскимтя уплашено.
– Кало, спокойно, нищо ми няма – викна момичето от стълбите. Няколко ученици от горния етаж се бяха надвесили и гледаха любопитно.
– Пусни ме – каза шестокласникът, докато извиваше тяло.
Както и да се сучеше обаче, Кало не пускаше. Сиво-зелените му очи гледаха свирепо, а юмруците му се стягаха все повече и повече.
– Калояне! – Чу да го вика психоложката госпожа Герджикова.
Той се опомни, пусна жертвата си и я остави да изпълзи встрани.
– Тичаше като бесен и блъсна Сиана – оправда се Кало и обърна глава, за да срещне строгия поглед на психоложката. Високата ѝ слаба фигура се извисяваше над него със заплашителна увереност.
– Ти ли точно ще правиш забележки на учениците, че тичат?
– Аз… внимавам – гласът му се стопи.
– Мхм – иронично отвърна госпожа Герджикова. Кало не продължи и за няколко мига настана тишина. Наблюдаващите деца не смееха да гъкнат. Сиана не бе помръднала от мястото си. – Всички по стаите! След малко ще бие звънецът. – Учениците се втурнаха да изпълнят нареждането. Кало не бе направил и крачка и психоложката застана пред него.
– В кабинета ви ли? – попита я той с досада.
Тя поклати глава ядно и изморено:
– Седми клас си вече, не се дръж като хлапе. Обуздай ги тези бесове. В бележките, които ми праща, психиатърът ти изказва все обнадеждаващи мнения, а поведението ти не е мръднало. Ако питаш мен, даже се влошава, ама няма кой да ме чуе. Откъде идва тази агресия?
– Съседите имат бебе, което реве по цяла нощ и не мога да спя – Кало не се сдържа да не остроумничи. Госпожа Герджикова изсумтя, но тъкмо тогава звънецът би силно и продължително. – Да се прибирам ли в стаята? – постара се да звучи покорно момчето.
– Отивай и да видим дали ти можеш, без да тичаш?
Че закъде да бърза? В стаята го чакаше класната му, която щеше да го накаже, защото е закъснял.
И все пак да се движи бавно и спокойно, беше лукс, който тялото на един подрастващ змей не можеше да си позволи, щом душата му бе неспокойна.
