На 8 октомври сутринта Луиз Глюк получава позвъняване, с което е известена, че получава Нобел за литература. Журналисти се струпават пред дома й, от 7 сутринта телефонът й не спира да звъни, неочаквано внимание, което тя определя като „кошмарно“. "Напълно поразена съм от мисълта, че биха дали наградата на бял, американски поет. В това няма смисъл", коментира тя, като допълва, че има толкова значими американски поети, което прави шока от новината още по-силен.

"Аз съм много социален тип човек. Това, че не обичам да давам интервюта, не означава, че съм саможива", подчертава новата Нобелова лауретка за литература в интервю за „Ню Йорк Таймс“.

Американската поетеса Луиз Глюк е новият носител на Нобела за литература

Предполага се, че до този момент Глюк трябва да е свикнала с признанието и вниманието. С писателска кариера повече от пет деситилетия, тя има побликувани повече от дозина книги с поезия и е получавала не една и две награди, сред които "Пулицър" за поезия. Поетесата е обичана от критиката и от читателите си заради директния изказ и изповедния тон на поезията й.

"Предполагам, че моите болки и радости не са уникални. Не се интересувам от това да насочвам прожекторите към собствения си живот, а към болките и радостите на хората, които са родени и принудени да живеят тоя живот", казва тя.

Луиз Глюк е родена в Ню Йорк през 1943 година, но израства в Лонг Айлънд. Занимава се с писане от дете. Като малка родителите й четяли класически митове и легенди преди сън и още оттогава тя е обсебена от историите за древните гръцки божества и геори. Тези теми неизбежно се появяват в творчеството й. Като тийнейджър е страдала от анорексия, заболяване, което тя отдава на манията й по съвършенство и постигане на контрол, което едва не я довежда до смърт. Оправя се чрез терапия.

Първата си книга, наречена Firstborn, публикува през 1968 г. Критиката я приема добре, но за известно време Луиз се отдава на преподаването. Работата със студентите обаче отново я връща към писането. 

Стихотворението Mock Orange, включено в първата й книга, се превръща в своеобразен "феминистки химн" и често попада в поетични антологии заради гневния си поглед към женското съзряване и подчинението на мъжките импулси.

Последните няколко месеца са били трудни за Глюк, която е разведена, живее сама и преди пандемията е вечеряла 6 пъти седмично навън с приятели. Опитва се да пише. Едва през лятото успява да работи отново и да завърши новия си сборник “Winter Recipes From the Collective”, който вероятно ще излезе догодина.

За Глюк писането е "изтезание, място, където страдаш, място, което води до опустошение". За нея поезията е начин да покажеш смисъла, който се крие зад загубата и болката.

Епиталамий

Имало е и други. Техните тела
са били подготовката.
Поне аз го виждам така.

Като облак от викове.
Толкова много болка в света –
безформената печал на тялото, чийто език
е гладът –

И в коридора, розите в кутии:
те означават само хаос. После започва
ужасната благотворителност на брака,
мъж и жена

изкачват зеления хълм в златна светлина
докато вече няма хълм,
само равнинно поле спряно от слънцето.

Ето ръката ми, каза той.
Но това е много отдавна.
Ето ръката ми, която няма никога да те нарани.

Превод, Людмила Калоянова, сп. "Нова социална поезия"

По материали на Александра Алтер за "Ню йорк Таймс"