На 8 октомври сутринта Луиз Глюк получава позвъняване, с което е известена, че получава Нобел за литература. Журналисти се струпават пред дома й, от 7 сутринта телефонът й не спира да звъни, неочаквано внимание, което тя определя като „кошмарно“. "Напълно поразена съм от мисълта, че биха дали наградата на бял, американски поет. В това няма смисъл", коментира тя, като допълва, че има толкова значими американски поети, което прави шока от новината още по-силен.
"Аз съм много социален тип човек. Това, че не обичам да давам интервюта, не означава, че съм саможива", подчертава новата Нобелова лауретка за литература в интервю за „Ню Йорк Таймс“.
Предполага се, че до този момент Глюк трябва да е свикнала с признанието и вниманието. С писателска кариера повече от пет деситилетия, тя има побликувани повече от дозина книги с поезия и е получавала не една и две награди, сред които "Пулицър" за поезия. Поетесата е обичана от критиката и от читателите си заради директния изказ и изповедния тон на поезията й.
"Предполагам, че моите болки и радости не са уникални. Не се интересувам от това да насочвам прожекторите към собствения си живот, а към болките и радостите на хората, които са родени и принудени да живеят тоя живот", казва тя.
Луиз Глюк е родена в Ню Йорк през 1943 година, но израства в Лонг Айлънд. Занимава се с писане от дете. Като малка родителите й четяли класически митове и легенди преди сън и още оттогава тя е обсебена от историите за древните гръцки божества и геори. Тези теми неизбежно се появяват в творчеството й. Като тийнейджър е страдала от анорексия, заболяване, което тя отдава на манията й по съвършенство и постигане на контрол, което едва не я довежда до смърт. Оправя се чрез терапия.
Първата си книга, наречена Firstborn, публикува през 1968 г. Критиката я приема добре, но за известно време Луиз се отдава на преподаването. Работата със студентите обаче отново я връща към писането.
Стихотворението Mock Orange, включено в първата й книга, се превръща в своеобразен "феминистки химн" и често попада в поетични антологии заради гневния си поглед към женското съзряване и подчинението на мъжките импулси.
Последните няколко месеца са били трудни за Глюк, която е разведена, живее сама и преди пандемията е вечеряла 6 пъти седмично навън с приятели. Опитва се да пише. Едва през лятото успява да работи отново и да завърши новия си сборник “Winter Recipes From the Collective”, който вероятно ще излезе догодина.
За Глюк писането е "изтезание, място, където страдаш, място, което води до опустошение". За нея поезията е начин да покажеш смисъла, който се крие зад загубата и болката.
Епиталамий
Имало е и други. Техните тела
са били подготовката.
Поне аз го виждам така.
Като облак от викове.
Толкова много болка в света –
безформената печал на тялото, чийто език
е гладът –
И в коридора, розите в кутии:
те означават само хаос. После започва
ужасната благотворителност на брака,
мъж и жена
изкачват зеления хълм в златна светлина
докато вече няма хълм,
само равнинно поле спряно от слънцето.
Ето ръката ми, каза той.
Но това е много отдавна.
Ето ръката ми, която няма никога да те нарани.
Превод, Людмила Калоянова, сп. "Нова социална поезия"
По материали на Александра Алтер за "Ню йорк Таймс"
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
