Оскар Уайлд е познат като един от най-популярните писатели, поети и драматурзи, творили през XIX век в Лондон. Изключителните му пиеси и единственият му роман „Портретът на Дориан Грей“ го нареждат сред класиците в световната литература въпреки сравнително краткия му житейски път. А вълшебните му приказки, които често са първата среща на читателите с неговото творчество, са неразделна част от всяка детска библиотека.
От днес на пазара може да намерите новия луксозен сборник „Приказки“ (ИК „Сиела“), който събира най-красивите истории на Оскар Уайлд в единствено по рода си издание у нас. Елегантното перо на ирландския писател е придружено от оригиналните илюстрации на художника Дамян Дамянов и напълно новия превод на Венцислав К. Венков. Щрих и текст се срещат и отвеждат читателя в необятния фантастичен свят, който се намира някъде на границата между реалността и магията.
В новото илюстровано издание на „Приказки“ приключенията на необичайните герои на Уайлд оживяват в някои от най-обичаните приказки на автора като „Щастливият принц“, „Славеят и розата“ и „Рибарят и неговата душа“. Повече от 100 години след написването си те не са загубили нито капка от закачливия си хумор и трагичната си красота.
Макар и писателят да съчинява приказките си като подарък за своите синове, в същността си те обхващат общочовешки и универсални теми, които са подходящи както за малките, така и за вече порасналите деца.
Майсторското перо на Уайлд обрисува същността на човешката душа, в чиито център стои любовта. Любовта, която кара Щастливия принц да пожелае да бъде по-добър, лястовичката – да пожертва живота си, а Великанът егоист да осъзнае, че стените, които е градил цял живот, могат да бъдат разрушени.
С твърди корици и богатите илюстрации на Дамян Дамянов „Приказки“ е специално издание, което почита ирландския разказвач, с чиито фантастични истории за любов, приятелство и саможертва са израснали толкова поколения деца по света.
Следва откъс от сборника.
Из „Приказки“ от Оскар Уайлд
ЩАСТЛИВИЯ ПРИНЦ
НА ХЪЛМ НАД ГРАДА, върху висока колона, стърчала статуята на Щастливия принц. Цялата фигура била позлатена с тънки листа фин златен варак; там, където трябвало да са очите му, имало два бляскави сапфира, а ножницата на меча му била украсена с ярък рубин. И бил обект на всеобщо възхищение.
– Красив е като петле ветропоказател – отбелязал един от градските съветници, който се славел като познавач на изкуствата. – Де да беше и толкова полезен – добавил, да не би да го сметнат за непрактичен човек, какъвто той не бил.
– Ох, защо не си като Щастливия принц? – смъмрила благоразумна майка момченцето си, което вечно я врънкало за непостижими неща. – На Щастливия принц и през ум не му минава да плаче за каквото и да било.
– Един на този свят да е поне отмалко щастлив – мънкал вечно недоволният, загледан в прекрасната статуя.
– Ама той е живо ангелче – възхищавали се на излизане от катед-
ралата децата от сиропиталището, издокарани в алени пелеринки и изпрани бели престилчици.
– Много ви разбират главите – надсмивал им се учителят по математика. – Вие пък кога сте виждали ангели.
– А, в мечтите ни се явяват – казвали децата; а учителят по математика се мръщел и ги гледал ужасно строго, защото детските мечти му се стрували съвсем безполезни.
Една нощ в града им долетяло лястовиче. Другарчетата му били заминали за Египет още преди шест седмици, но то не тръгнало с тях, понеже се било влюбило във възможно най-красивата тръстика. Запознали се съвсем случайно в ранната пролет, когато лястовичето преследвало по течението на реката тлъста жълта нощна пеперуда; толкова се захласнало то по тънката снага на тръстиката, че чак спряло да си поприказват.
– Искаш ли да си моята възлюбена? – попитало лястовичето, което не обичало да си губи времето в празни приказки, а тръстиката му отвърнала с дълбок поклон. То почнало да кръжи около нея, като сегиз-тогиз докосвало с криле водата и създавало сребристи вълнички. И цяло лято ухажвало по този начин тръстиката.
– Що за лекомислено увлечение! – възмущавали се останалите лястовичета. – Тя не стига че няма пари, ами е насъбрала около себе си и куп роднини. – Това било самата истина: по реката стърчали безброй други тръстики. И щом дошла есента, лястовичетата вкупом отлетели.
А нашето лястовиче изведнъж се почувствало самотно и престанало да се радва на своята любима.
– Не умее да разговаря – казвало си, – а на всичко отгоре май си пада и кокетка; непрестанно флиртува с вятъра. – Това също било вярно: щом духнел вятърът, тръстиката почвала да поклаща най-грациозно стъблото си. – Домошарка е, безспорно, а пък аз обичам да пътешествам, така че и тя е длъжна да обича пътешествията.
Накрая я попитало:
– Няма ли да дойдеш с мен?
Тръстиката обаче била пуснала здрави корени на това място и само завъртяла глава.
– Що за несериозно отношение! – възмутило се лястовичето. – Аз пък заминавам за пирамидите. Сбогом! – казало и отлетяло.
Цял ден размахвало криле и чак късно през нощта стигнало в града.
– Дали ще има къде да отседна – зачудило се. – Дано градът се е подготвил за моята поява.
И в този миг забелязало статуята върху високата º колона.
– Ето къде ще се настаня! – възкликнало. – И изложението е чудесно, и чист въздух има в изобилие.
Кацнало то между обувкте на Щастливия принц.
– Та дори и спалнята ми ще е златна – радвало се тихичко, докато се приготвяло за сън; но щом закрило с крилце главата си, усетило как отгоре му паднала едра водна капка.
– Що за изненада! – озадачило се. – Нито едно облаче в небето, звездите – и те бляскави и ясни, а отгоре ми вали. Тук, в Северна Европа, климатът им наистина е ужасен. Това, че тръстиката толкова държеше да я вали, си беше чиста проява на егоизъм.
Но ето че паднала и втора капка.
– Що за безполезна статуя е тази, след като и от дъжда не може да ме скрие? – възмутило се лястовичето. – Май ще трябва да си намеря комин с шапка – рекло си и се наканило да отлита.
Преди да разпери криле, обаче усетило и трета капка. Вдигнало главица нагоре и що да види?!
Очите на Щастливия принц се били налели със сълзи, които почвали да се стичат по златните му бузи. А лицето му изглеждало тъй красиво на лунната светлина, че на лястовичето направо му домъчняло.
– Кой си ти? – попитало.
– Аз съм Щастливия принц.
– Като си „щастлив“, защо плачеш? – зачудило се лястовичето. – Я виж как ме окъпа.
– Когато бях жив и още имах човешко сърце – отвърнала статуята, – нямах представа какво са сълзите, защото живеех в двореца на безгрижието – „Сан-Суси“[1], където на мъката º е забранено да влиза. Денем играех с другарите ми в парка, а вечер водех танците в тържествената зала. Но тъй като тънех в красота, така и не се поинтересувах какво има отвъд изключително високия зид, който опасваше парка. Придворните ме нарекоха „Щастливия принц“ и аз в действителност бях щастлив, ако приемем, че щастието зависи от удоволствията. Тъй живях и тъй умрях. И едва след смъртта ми виж къде ме качиха нависоко, та да наблюдавам грозотата и мъката, що изпълва моя град. И дори с моето оловно сърце не мога да сдържа сълзите си.
„Ама чакай! Нима той не е изцяло от злато?“, озадачило се наум лястовичето, при все че възпитанието не му позволявало да изказва на глас подобни лични забележки.
[1] Sans souci (фр.) – без грижи – названието на дворцово-парков ансамбъл, построен в средата на 18. век от Фредерик Велики в град Потсдам, в близост до Берлин, с амбицията да съперничи на Версай в детайлите и екстравагантността. – Б. пр.
