"Картините на Лизет" - една вълнуваща история за изкуството и любовта

Андре отиде до къщата на Морис, за да го попита дали знае някой магазин за рамки в Авиньон, а Паскал излезе на двора, където лющех грах на сянка под навеса. Той седна близо до мен, размахвайки половин лист хартия.
– Почти е време за петанк – казах.
– Първо това. Миналата нощ спах на пресекулки, защото се страхувах, че може да забравя нещо.
– За какво?
– За Писаро, естествено. Той ме покани да отида в Понтуаз на еврейския празник шабат. Живееше там, когато не посещаваше другите художници в Париж. Помня, че каза: „В събота Жули винаги ми напомня, че не трябва да рисувам, и тъй като в очите ѝ са събрани всички цветове на дъгата, не мога да откажа. Понякога обаче, ако огънят в мен гори прекалено силно, рисувам, но винаги се извинявам с целувка“.
– Колко мило.
– Къщата му бе залепена към хълма близо до потока в един квартал, наречен „Л’Ермитаж“. Той носеше изцапана филцова шапка с широка периферия и смачкани панталони, натикани във високи, покрити с кал ботуши.
Погледнах смачканите панталони на самия Паскал.
– Като мъжете тук?
– Опитай се да не ме прекъсваш, Лизет. Извинявай, но така забравям какво съм казал. Така че в този ден той ме посрещна с разтворени обятия и ме въведе в къщата си. Беше продал една картина на някаква жалка цена. Пресата ги бе разкъсала на парчета – него и останалите художници. Мислех, че ще се откаже, но той – не. Работеше с още по-голяма енергия, още по-настървено за втората изложба, сякаш го пришпорваше огромен успех.
– Ти занесе ли му рамка?
– Да. Бях направил според бележката, която бе изпратил по Жул Танги. Между сделките с клиентите за бои и пигменти, бях направил дузина рамки за около една година и бях започнал да украсявам дървото с обикновени листа или арабески в ъглите. Научих се как да дялкам по-лесно, как да правя гладки и плитки канали с U-образното длето, как да предотвратявам дълбокото задълбаване на V-образното длето, като натискам надолу и напред върху дръжката, вместо да почуквам с чука. Донесох му последната рамка, моята най-сложна конструкция, цялата с арабески. Той я хареса, Лизет! Възхити се и каза, че много бързо напредвам. Можеш ли да си представиш какво означаваше това за мен?
Представях си, разбирах го и това ме накара да го видя в друга светлина. Видях скромността на този човек, когото трябваше да обичам като бащата, който никога не бях имала.
– А Камий без горчивина или озлобление, все едно това бе съдбата на всички художници, ми каза: „Нямам и едно су, но ти можеш да си избереш една картина от тези пред теб!“. Само си помисли, Лизет! Предложи ми да си избера! Върна се назад и ме остави да гледам картините – сеячи, орачи, купи сено, баржи по река Оаз, хълмистите обработени земи зад „Л‘Ермитаж“, един градски площад в пазарен ден. Беше ми трудно да избера.
– Аз също щях да се затрудня – обадих се и се опитах да запомня темите на картините, така че, когато се върнем в Париж, да отида в някоя галерия и да позная коя сред картините е на Писаро, но се страхувах, че паметта ми не бе така добра като на Паскал.
– По-късно Камий ме попита какво мисля за картините и се засмя като срамежливо момче, този голям мъж с дълга, неоформена брада. Беше жаден за малка похвала от всеки, който е извън неговото обкръжение от художници или както ги наричаше „Скъпите нежелани и отхвърлени“.
– Значи искаш оценка от един миньор на охра? – попитах го аз. – Какво струва подобна оценка за теб? „Всъщност от един продавач на бои с добро и набито око за цветове? Струва много“, отвърна той. – Никога няма да забравя тези думи. Имам око само за седемнадесетте нюанса, които правим от охрата. Казах му, че цветовете са в хармония и че тези малки петънца, които отблизо не означават нищо, създават цяла картина, когато ги гледаш отдалеч. Докато говорех, се чувствах като глупак. Всичко, което исках, бе да гледам още и още картини. Той стоеше като издялан от дърво, като истукан и очакваше да му кажа повече. Можех да подуша как страда, измъчван от очакване, така че казах нещо от рода на „Знаеш ли, картината, която ми подари, с жълто-охрения път? Благодарение на нея забелязах диапазона, цялата гама на охрата във всички картини. Помислих си, че когато продавам бои и пигменти, правя нещо добро. А светът, който ти рисуваш, е единственият, който познавам. Не е просто красив. Той е истински. Светът на земята, провинцията, селото. Светлината.“ Това изглежда му хареса. Искаше ми се да му хареса, Лизет.
– Сигурна съм, че си му доставил удоволствие.
– Бях затрупан, чувствах се преситен от толкова много картини наоколо и му казах. Той изръмжа нещо и обясни, че някога имал хиляда и петстотин. Когато се върнал в Лувисиен след Пруската война, открил, че в къщата му са живели пруски войници. Те използвали рамките за дърва за огъня и си направили пътека от картините му, за да не цапат ботушите си с кал. Представяш ли си, Лизет? През зимата държали конете си в стаите на долния етаж и спели на горния. Използвали студиото му да колят овце, а картините му за престилки. Трябвало да изрови от пода дебел слой кал, животински тор и кръв, които покривали още платна. Двадесет години работа, а успял да спаси едва четиридесет платна – целият треперещ от ярост, Паскал изрева. – Варвари!
Аз подскочих и изтървах купата с грах на земята.
– Тази картина с момичето и козата? Ти каза, че е рисувана в Лувисиен.
Той кимна.
– Значи трябва да е една от четиридесетте.
Неочакваното осъзнаване за нейното критично спасяване я направи още по-ценна в очите ми и ме накара да искам още повече да съм в Париж, за да мога да потърся всички останали картини на Писаро от периода му в Лувисиен.
За миг Паскал остана замислен, преди да продължи.
– Камий просто стоеше, този едър голям човек, наблюдаваше ме как ломотя, мен – един прост работник, който не знаеше нищо, но който харесваше онова, което прави. Разбираш ли, Лизет? Той беше герой! Да продължи след всичко това! Непонятно, непоносимо героично. Години след това дузини жени носели платната от неговите плячкосани картини като престилки, докато перяли по бреговете на Сена.
– Каква прекрасна гледка трябва да е било! Всички наредени по брега на реката, с престилки от картини!
– Ти не разбираш! Това е било престъпление! Те са ги откраднали! А в същото време, когато се върнал в Лувисиен, го гледали презрително и гневно, защото бил прекарал цялата война в безопасност, рисувайки в Англия.
Може би са били загубили синовете или съпрузите си в тази война, помислих си, но това оправдание не ме задоволи. Можех само да си мечтая, че един ден ще имам шанса да разказвам тази история на посетителите в някоя богата галерия в Париж. Исках те да почувстват гнева и обидата, които чувствахме аз и Паскал. В този миг за пръв път зърнах целта си тук.
Свърших да беля граха и станах, за да го внеса вътре.
– Седни! Има още много, което искам да ти кажа.
Не обърнах внимание на грубостта му. Причината бе само желанието да има някой, който да чуе историята му.
– Има още много?

На пазара от 07 август
От издателство "Кръгозор", цена: 18,00 лв.