А СЕГА ВНИМАВАЙТЕ!

Веднъж смирен, по страшен път

пак справедливият върви

през долината на смъртта.* 

* Уилям Блейк, из Обручението на Рая и Ада. Превод от английски: Владимир Левчев. Б. пр.

Вече съм на такава възраст и отгоре на това в такова състояние, че преди да си легна, трябва хубаво да си измия краката, в случай че през Нощта се наложи да идват да ме вземат с линейка.

Ако нея вечер бях проверила в Ефемеридите какво става на небето, изобщо нямаше да си лягам. Аз обаче заспах много дълбоко – помогнах си с чай от хмел и притурих два валериана. Затова, когато посред Нощ ме събуди тропане по вратата – рязко, настойчиво и поради това зловещо – едва дойдох на себе си. Скочих и застанах до леглото, стреснатото ми тяло трепереше сънливо и не можеше да прекрачи от невинността на съня в реалността. Прилоша ми и се олюлях, аха да припадна. Напоследък това, уви, ми се случва и е свързано с моите Болежки. Трябваше да седна и да си кажа няколко пъти: вкъщи съм, Нощ е, някой тропа на вратата – и едва тогава успях да овладея нервите си. 

Докато си търсех пантофите в тъмното, чух, че този, който тропа и иска да влезе, вече обикаля къщата и нещо си мърмори. Долу при електромера държа флакон с газ, даде ми го Дионизи заради бракониерите, та се сетих за него. Успях в тъмнотията да напипам познатата форма на спрея и въоръжена така, запалих външната лампа. Гледах верандата през страничното прозорче. Снегът заскърца и в полезрението ми се появи съседът, когото наричам Матога. Придържаше полите на стария си кожух, с който понякога го виждах да върши нещо край къщата си. Отдолу стърчаха краката му, в раирана пижама и с тежки туристически обуща. 

– Отвори! – рече той. 

Хвърли откровено изумен поглед на ленената ми нощница (спя с това, което лятоска Професорското семейство искаше да изхвърли и което ми припомня старата мода и годините на моята младост – по този начин обединявам Полезното със Сантименталното) и безпардонно се намъкна вътре.

– Облечи се, ако обичаш. Големия крак е мъртъв.

Онемях от изненада, безмълвно нахлузих ботушите и облякох първото попаднало ми поларено яке от закачалката. Навън снегът в светлината от лампата на верандата падаше бавно и сънливо от небесния душ. Матога стоеше до мене мълчаливо – висок, слаб и кокалест като надраскана с няколко щрихи фигура. При всяко мръдване от него се сипеше сняг като пудра захар от мекѝчка.

– Как така е мъртъв? – попитах най-сетне с пресъхнало гърло, докато отварях външната врата, но Матога не отговори.

Той си беше такъв, не говореше много. Сигурно е с Меркурий в ням знак, мисля, че в Козирог или в съвпад, в квадрат или дори в опозиция към Сатурн. Може да е и ретрограден Меркурий, той дава потайност.
       Излязохме от нас и веднага ни обгърна добре познатият мразовит влажен въздух, който всяка зима ни припомня, че светът не е създаден за Човека, и поне половин година ни демонстрира враждебност. Мразът брутално ни захапа за бузите, от устите ни бухнаха облаци бяла пара. Лампата на верандата угасна автоматично и ние тръгнахме по скърцащия под нозете ни сняг в пълен мрак, без да се брои фенерчето на Матога, което буквално пробиваше в тъмата светло подскачащо кръгче пред него. Аз газех в Мрака подире му. 

– Ти нямаш ли фенерче? – попита той.

Имах, разбира се, но къде беше то, бих могла да видя чак на заранта, на дневна светлина. С фенерчетата винаги така става – виждат се само през деня.

Къщата на Големия крак беше малко встрани, по-висока от останалите. Една от трите населени през цялата година. Само той, Матога и аз живеехме тука без страх от зимата; останалите жители грижливо затваряха къщите си още през октомври: спираха водата и се връщаха в градовете.

Сега свърнахме от поизринатия път, който пресича нашето селище и се разделя на пътечки към всяка къща. Към Големия крак също имаше пътечка в дълбокия сняг, но толкова тясна, че се наложи да вървим един зад друг и непрестанно да пазим равновесие.

– Картината няма да ти хареса – предупреди ме Матога, като се обърна към мен и за миг ме заслепи.

Нищо друго не очаквах. Той помълча, после каза сякаш за оправдание:

– Притесних се, че в кухнята свети и кучката му се скъсва да лае много отчаяно. Нищо ли не си чула? 

Не, не бях чула. Бях спала, омаяна от хмела и валериана.

– Тя къде е сега?

– Прибрах я у нас, нахраних я и май се успокои.

Пак мълчание.

– Той винаги си лягаше рано и загасваше лампите, пестеше, а пък сега – свети и свети. Светла пътека в снега. Видях я от прозореца на спалнята. И отидох, мислех да не се е напил или нещо да не прави с това куче, толкова страшно виеше. 

Подминахме полусрутената плевня и след малко фенерчето на Матога открои от мрака два чифта светещи очи, зеленикави, като неонови.

– Виж, Сърни – прошепнах възбудена и го дръпнах за ръкава на кожуха. – Колко близо са слезли, не ги ли е страх?

Сърните бяха почти до коремите в снега. Гледаха ни спокойно, сякаш ги бяхме заварили по време на някакъв техен си ритуал, чийто смисъл е непонятен за нас. Беше тъмно, така че не можех да позная дали са онези Госпожици, които есенес бяха дошли от Чехия, или са нови някакви. И защо само две, собствено? Онези бяха най-малко четири. 

– Прибирайте се – казах им и размахах ръце. Те трепнаха, но не мръднаха от местата си. Изпратиха ни със спокойни погледи чак досами входа. Потръпнах.