Испански любовен триъгълник

Откъс от „Сантименталният мъж” на Хавиер Мариас

Не знам дали да ви разкажа сънищата си. Те са стари сънища, отминала им е модата, подхождат повече на някой младеж, отколкото на възрастен. Те са натруфени и същевременно точни, малко мудни, макар и много живописни, като сънищата, които би сънувала една богата на фантазии, но всъщност проста душа, една много подредена душа. Те са сънища, които поуморяват, защото онзи, който ги сънува, винаги се събужда преди развръзката им, сякаш съновният импулс се изчерпва с описанието на подробностите и нехае за резултата, сякаш съновната дейност е единствената все още идеална и безцелна. Затова не знам как завършват сънищата ми и може да е нелюбезно да ги разказвам, без да съм в състояние да предложа извод, нито поука. Ала аз ги намирам за фантастични и много напрегнати. Единственото, което мога да добавя за свое оправдание, е, че пиша от онази форма на траене – онова място на моята вечност, която ме е избрала.

Това, което сънувах тази сутрин обаче, когато вече се беше съмнало, е нещо, което се случи в действителност и което ми се случи на мен, когато бях малко по-млад или по-малко възрастен от сега, въпреки че още не е приключило.

Преди четири години, по работа, точно преди чудодейно да преодолея страха си от самолети (аз съм певец), пътувах многократно с влак за доста кратък период от време, общо шест седмици. Тези кратки пътувания, без почивки между прекачванията, ме отведоха в западната част на нашия континент, а по време на предпоследното от серията (от Единбург за Лондон, от Лондон за Париж и от Париж за Мадрид в рамките на едно денонощие) видях за пръв път трите лица, които сънувах тази сутрин, а те са и същите, които заемаха част от въображението ми, много от спомените ми и целия ми живот (съответно) оттогава досега или в продължение на четири години.

Всъщност не ги забелязах веднага, сякаш нещо ме предупреждаваше да не го правя, или пък аз, несъзнателно, исках да отложа опасността и щастието, до които щеше да доведе запознанството ни (опасявам се обаче, че тази мисъл принадлежи по-скоро на съня ми, отколкото на тогавашната реалност). Четях том самодоволни мемоари на един австрийски писател, но по едно време, тъй като бях много раздразнен (в действителност тази сутрин той ме извади от равновесие), го затворих и противно на навика си – когато пътувам с железниците, не разговарям, не чета, не преговарям репертоара си, нито си спомням провали и успехи – не се загледах „право“ в пейзажа, а в спътниците си в купето. Жената спеше, мъжете бяха будни.

Първият мъж, от своя страна, действително гледаше пейзажа: беше седнал точно срещу мен с голямата си глава с къдрави бели коси, обърната надясно, и впечатляващо малката си ръка – толкова малка, че сякаш не можеше да принадлежи на никое реално човешко тяло, – с която бавно си галеше бузата. Можех да видя чертите му само в профил, но в рамките на общата неопределеност на възрастта си – една от онези малко феерични фигури, които създават впечатлението, че понасят напора на времето повече от нужното, като че ли заплахата от скорошна смърт и надеждата да останат завинаги запечатани в неопетнен образ ги компенсират за усилието – той изглеждаше доста възрастен заради онази заскрежена пищна растителност, която го увенчаваше, и двете бразди – дълбоки резки в гладка кожа, – които от двете страни на едва очертана, поначало неизразителна уста навеждаха на мисълта за човек, склонен да се усмихва години наред, както когато е уместно, така и когато не е. В онзи момент от неопределимата си възраст той изглеждаше тих, дребен и богат, с елегантните си, но леко протрити и малко къси панталони – пищялките му бяха почти открити – и бляскавото си, многоцветно сако. Човек, при когото богатството е дошло късно, помислих си аз; може би средно голям предприемач, независим, но сърцат. Тъй като не виждах погледа му, който беше отправен навън, не бих могъл да кажа дали се намирах пред жизнерадостен или мрачен човек (макар че беше силно парфюмиран, което издаваше повехнало, но непобедимо кокетство). Във всеки случай той гледаше с изключително внимание, някой би казал със словоохотливост, като че ли присъстваше на рисуването на картина или имаше пред очите си вода или пък огън, от които е толкова трудно понякога да се откъсне поглед. Обаче пейзажът никога не е драматичен, каквито са рисуването на картина, подвижната вода или колебливият огън, и поради тази причина наблюдаването му освежава уморените и отегчава неуморните. Аз, въпреки якия вид и здравето си, от което не мога да се оплача при все железните изисквания на професията, се уморявам много – съображение, поради което реших да гледам пейзажа на свой ред, „опосредствано“, през невидимите очи на мъжа с малките ръце, елегантните панталони и пищното сако. Обаче тъй като вече се стъмваше, едва видях нещо – само барелефи – и си помислих, че навярно мъжът гледаше себе си в стъклото. Поне аз, след няколко минути, когато най-накрая настъпи меката победа над светлината подир слабия, несигурен блясък на едно все още северно свечеряване, го видях двоен, раздвоен, повторен, почти толкова ясно в стъклото на прозореца, колкото в реалността. Без съмнение, реших, че мъжът изучаваше чертите си, гледаше себе си. Вторият мъж, седнал диагонално срещу мен, гледаше невъзмутимо напред. Беше една от онези глави, самата гледка на които всява смут в душата на онзи, който още има неразчистен път пред себе си, или, иначе казано, на онзи, който още зависи от собствените си усилия. Плешивостта, която трябва да бе избързала, не беше успяла да разклати самодоволството му, нито убеденото му властолюбие, не беше и смекчила – нито дори замъглила – острото изражение на едни очи, свикнали да пробягват бързо по нещата в света – свикнали да бъдат глезени от нещата в света, – които имаха цвят на коняк. Собствената му неувереност не си бе позволила да плати друг данък освен безупречни черни мустаци, които да скриват грубите му черти и да понамаляват начеващата шишкавина – а тя още би могла да мине за здравина пред някой чифт покорени от него очи – в главата, шията и склонния му към закръгленост корем. Онзи мъж беше влиятелен, амбициозен, политик, експлоататор, а облеклото му, особено лъскавото сако и вратовръзката с игла, изглежда идваше отвъд океана или по-скоро се дължеше на шлифован европейски реверанс към стила, който се смята за елегантен отвъд океана. Беше десетина години по-възрастен от мен, но една трепкаща вена, видима на мига при леката усмивка, която пълните му устни от време на време очертаваха мълчаливо – като някой, който си сменя позата или кръстосва и разкръстосва крака, нищо повече, – ме наведе на мисълта, че онзи толкова властен човек навярно имаше в себе си нещо детско, което в съчетание със закръгленото му тяло би накарало онези, които го долавят, да се раздвояват между смеха и ужаса и да прибавят към тях няколко капки ирационално съчувствие. Може би това бе единственото, което му липсваше в живота: желанията му да бъдат разбирани и изпълнявани, без да трябва да ги съобщава. Дори когато осъществяването им беше сигурно, той може би се принуждаваше от време на време да прибягва до хитрости, заплахи, клетви, пристъпи. Но вероятно само за да се забавлява, вероятно за да подлага периодично на изпитание актьорските си способности и да не губи гъвкавост. Вероятно за да подчинява хората по-добре, защото много добре знам, че няма по-ефикасно, нито по-продължително покорство от онова, което се гради върху измисленото или дори върху никога несъществувалото. Този мъж, който аз в съня си още отначало прецених като колкото малодушен, толкова и тираничен, не ме погледна – както и другият – нито веднъж, поне доколкото можах да забележа, тоест докато го гледах. Този мъж, за когото сега знам твърде много, гледаше, както казвам, равнодушно пред себе си, като че ли на празната седалка, която сигурно не виждаше, беше написана подробната история на едно известно нему бъдеще, която само оставаше да се потвърди.

Докато експлоататорският тип беше открил лицето си изцяло, а малко фееричният индивид – само профила, жената, седнала между двамата, с която мъжете може би пътуваха заедно, а може би не, нямаше никакво лице за момента. Главата ѝ беше изправена, но лицето ѝ бе покрито от правата, кестенява коса, спусната напред нарочно – сигурно за да предпази лекия влаков сън от светлината, сигурно и за да не излага излишно на показ интимния, отпуснат образ, който самата тя не виждаше – спящия ѝ, безжизнен образ. Краката ѝ бяха кръстосани, а зимните ботуши с много нисък ток оставяха открита само горната част на прасеца, която преминаваше в коляно – там слабият блясък на чорапогащите се усилваше – и завършваше в края на черна пола, която ми се стори велурена. Цялата фигура, без лицето, създаваше впечатление за безупречност, за установеност, за край и примирение, сякаш в нея вече нямаше място за промени, нито за поправки и откази – като вече приключилите дни, като легендите, като църковните служби на утвърдените религии, като картините от отминали векове, които никой не би се осмелил да пипне. Ръцете, положени в скута, почиваха на свой ред една върху друга, дясната с отворена длан, лявата – перпендикулярно на нея – в полузатворен юмрук. Обаче палецът на лявата – дълги пръсти, малко кокалести, като на някой, който се изкушава преждевременно да се сбогува с младостта – помръдваше леко, на пресекулки, каквито са неволните, спазматични движения на спящите против волята си. Тя имаше старомоден перлен гердан; имаше червена пелерина около врата си; имаше двоен сребърен пръстен на безименния си пръст. Косата ѝ, без съмнение нагласена така с едно-единствено, многократно извършвано движение на главата, не позволяваше човек дори да си представи лицето ѝ, изхождайки само от някоя видима черта, толкова гъсто падаше, като непрозирно було. Затова разгледах обстойно ръцете. Освен движението на палеца още нещо привлече вниманието ми: не толкова ноктите – твърди, белезникави, поддържани, – колкото кожата около тях изглеждаше жестоко нахапана или изгорена, до такава степен, че за тази на показалците – понеже ставаше дума най-вече за тази на показалците – човек можеше да каже направо, че я няма, и да се усъмни дали изобщо я е имало някога. По краищата на онези нокти епидермисът беше тежко деформиран, което му бе придало червен, грозен цвят, като на възпаление, или пък онова бяха отворени рани. Помислих си, че ако е второто (защото не успявах да различа добре), то беше работа не толкова на невидените резци на спящата жена и на момичето, което е била, колкото на самото време, тъй като атрофията – а, изглежда, за това ставаше въпрос – се нуждае не по-малко от неизползване и бездействие, не по-малко от систематична воля за отстраняване, колкото от най-времевото от съществуващите неща, от онова, което на всичкото отгоре най-добре разсейва всички неща от времевостта им: навика (или винаги закъснелият му син, законът, който обявява, че времето на навика вече отминава, а разсейването свършва). Започвах да размишлявам върху тези въпроси, от които нищо не разбирам и за които всъщност нищо не знам, когато поради едно силно странично раздрусване на влака онази кестенява, лъскава и права коса за миг откри лицето, което пазеше. Лицето не се събуди и само след няколко секунди всичко се върна в старото си положение, но в големите, стиснати и напрегнати устни, в стиснатите, напрегнати клепачи, набраздени от миниатюрни червени вени (в невидените затворени очи), видях, че жената, която спеше, беше измъчена, как да кажа? Може би видях, че беше измъчена от меланхолично разпадане.