Направен по книгата на Катрин Стокет „Слугинята” и с участието на набиращата скорост Ема Стоун, този филм заслужава наистина висока оценка. Не защото може да се похвали с „егати” режисьора (в случая е по-скоро актьорът Тейт Тейлър) или защото е с особено сложно построен сюжет, и не защото е за милиони долари и с купища специални ефекти или пък се занимава с някаква новост от типа на facebook да речем, а защото...
„Южнячки” не е с някаква нова идея или тема, нито пък погледът на "роба" над собствения му живот е нещо непознато - всички сме чели „Чичо Томовата колиба”, което е достатъчен намек за бас линията в този тъжно-топъл южняшки блус - гледната точка на „прислугата” (оригиналното заглавие на филма е „The Help”) през 60-те в Джаксън, Мисисипи?
И как една "неомъжена, бяла жена" (Ема Стоун с най-добрата си роля до момента) ще се осмели да се противопостави на приятелките си от клуб "Степфордска съпруга", на закона, на майка си, за да направи това, което смята за правилно... да стане журналист а.к.а писател и да покаже на удобно закостенялото в разбиранията си общество какво в действителност е отношението към чернокожите и как наистина стоят нещата в кухните и домовете на т.нар. домакини-мечта. Докато Мартин Лутър Кинг се бори за правата им, а те се мъчат да запазят вярата си в доброто, независимо какво им се случва. 
Топло разказните истории и случи повдигат завесите в къщите на дамите, където както и да изглежда на пръв поглед, животът на семействата е доста далеч от идеалистичните картинки в рекламите на Кока-Кола. Понякога с чувство за хумор, а друг път през горчиви сълзи, Ейбълийн Кларк (Вайола Дейвис – според някои - една от претендентките за „Оскар” тази година, при това именно за тази й роля) се съгласява да сподели житейския си опит със Скийтър (Ема Стоун), въпреки че „някои от нещата, които ще каже за белите, може да не й харесат”.
За нейно щастие и пасивно-агресивно, младата „бъдеща писателка” не се чувства особено на място в консервативното общество, в което смисълът на живота на всяко момиче, е да се омъжи – въпреки че (и съвсем естествено) тайно й се иска. Намесват се и още героини, всяка от които ярък и запомнящ се типаж, който може да мразите и да обичате едновременно. С много грим, перфектни прически и без излишно черно-бяло (фигуративно казано) нюансиране на характерите и поведението им, те ще изковат на екрана един изцяло женски свят, в който мъжете са само "невидимо" присъствие, двигател и причина за действия или думи, но без да са удостоени с честта да са реално действащи лица в сюжета.
Ще харесате плеснатата през устата Мини Джаксън (Октавия Спенсър), ще ви дразни "проклетата и в червата" Хили Холбрук (Брайс Далас Хауърд), а после заедно с всички тях и бавно като в песен на Джон Лий Хукър ще се въртите в танц от закачки, бебета, възпитание, отношения майки-дъщери, препарати за почистване, шоколадови пайове и купища тайни... И ще разберете нещо много просто: когато всичко изглежда идеално, а някои се чувстват твърде сигурни в перфекно изградените си върху чужд гръб домове, е необходим само един човек, достатъчно смел да си отвори устата, за да се пропукат илюзорните им образи. Създадени за пред другите, но най-вече за пред самите тях.
И дори и героините да са на моменти еднопластови – "лошата" Хили, "добрите" чернокожи, филмът те кара да се замислиш за това кое е истински ценно в живота и отговаря с малко ретро, но вечновалиден сюжет (и съвсем не маловажно - с чудесна актьорска игра и приятна режисура) на въпроса "Защо трябва да обичаме всички – дори и враговете си?" и как най-важното е да останем верни на самите себе си. И че "ти си красива, ти си умна, ти си мила". (Неискана вметка – припомня също така и „какво е истинска нетолерантност в най-сурова форма” – така, за всеки случай, ако някой е забравил).
Това е един филм за историите в историята - уж едното само фон, бегло познат ни от учебниците и дебелите книги, а другото - случките, съобразени с него. А всъщност съвсем няма как да е ясно дали първопричината за всичко не е в хората и в техните "всевечно неразреш(ими)ени проблеми". Дори и да е така, пак е възможно да подцените "Южнячки", като впишете сюжета му в графа "вече банален и морално остарял". И ще сгрешите. Тези въпроси никога не омръзват - колкото и често да се повтарят чисто личностно житейските сюжети, в колкото и различни исторически периоди (та и днес) да се сблъскваме с нелепостта на предразсъдъците, с оковите на общественото мнение, и без значение какви форми ще приеме борбата за толерантност - не само в смисъл на опозиция срещу дискриминацията, ами и изобщо - към другия.
Дали вдъхновението на Стокет идва от Хариет Бичър Стоу – твърде вероятно. Дали това има някакво значение? Едва ли. За всеки случай единственото, което ви трябва, за да оцените подобаващо този филм е същото, което е необходимо, за да обичате блуса - сърце.
По кината от 3 февруари. От Форум Филм България.
