Утрото на имения ми ден - 17 януари, започна с недотам приятна перипетийка – едва ли нещо необичайно, случващо се често пъти по улиците или в градския транспорт на София. Вечерта, обаче, бе ознаменувана от едно

незабравимо и вълнуващо за мен преживяване

Но всичко по реда си. В осмия месец, досещате се, бременността на една жена вече твърде ясно си личи. И все пак, в мотрисата, в която се качих - познатата картинка – множество яростно блъскащи се за място хора, а на седалките – ту усамотили се в своята безизразност лица, ту самодоволно ухилени до уши шумни младежки компании. А онова, което особено мразя, е да тръгна да се боричкам за някоя свободна седалка – някак си грозно е, бездушно и противно е, нечовешко и... трагикомично.

Хванах се за дръжките над удобно настанилите се току-що пред мен хора в очакване на нечий кавалерски жест. Така си и останах – люшкаща се между тълпата наоколо и очакването. На следващата спирка едно място се освободи. Понечих да седна, но тъкмо в този момент върху него

с бясна скорост връхлетя млад мъж

с книга в ръка и вглъбено заби поглед в страниците й. Не погледна нито за миг наоколо, сякаш нищо друго не го интересуваше. Да четеш книги е велико, възвишено, прекрасно, но да го правиш по този начин, за да изблъскаш някого, тотално пренебрегвайки света край себе си, е чиста проба кощунство.

Малко по-късно през деня дойде време и на една друга перипетийка – пешеходната пътека. Озовала се на нея, хвърлих бърз поглед вляво – приближаващата се към мен кола плавно намали, за да премина, но в същия този миг, шофьорът на другата зад нея, явно решил да не последва примера й, я изпревари, преминавайки на косъм пред краката ми. От уплахата рязко спрях.

Сепната, с отчаяно-горчив жест на ръцете си, изразяващи въпроса "защо?", погледнах към мъжа зад волана. Той със самодоволна арогантна усмивка ми се хилеше през стъклото. Когато ме подмина, лявата му ръка неочаквано се изперчи през стъклото,

гордо развявайки средния си пръст...

Светът е пълен с какви ли не създания – диворастящи човекоподобни, механични кукли роботи, застинали в безизразни погледи или агресивни и лутащи се в полумрака на неразбрано и объркано, покрито от мъглявината на своето ужасяващо невежество и бездуховност "аз". Но там, кадето има плевели, цъфтят с цялата си прелест и величствено красиви цветя!

В края на деня спомените от гореспоменатите преживявания започнаха да избледняват, топяха се като смаляващия се сняг наоколо, и изчезнаха за миг. Миг, който напълни сърцето ми с дълбоко чувство на възторг и благодарност от един неочаквано красив и мил жест на внимание. Жест, дошъл от малко странен и непознат човек.

Та вървях си по широк многолюден тротоар,

когато от тълпата, изневиделица, пред мен се появи фигура на мъж на неопределена възраст – около 60, а може би над 70. Сякаш бе излязал от книга на Николай Рьорих. Приличаше на снажен стар мъдрец, пристигнал от тайнствените планини на Тибет. Беше висок, а косите му се спускаха на малки сребърни букли до раменете. Направи ми впечатление изключително жизнения и дълбокомислен поглед, бликащ от големите му изразителни очи. Изненадващо за мен, възрастният мъж с галантна усмивка протегна ръката си, поставяйки в ръцете ми красива свежа роза с думите: „Прощавайте, но бих искал да приемете тази роза от мен! Една жена, която е носила 9 месеца нов живот в себе си, най-малкото, което заслужава, е тази роза!”.

Беше като магия, като забавен каданс от стар холивудски филм

Всичко около мен започна да се върти на бързи обороти – хората, профучаващите коли, виковете на децата, замерящи се със снежни топки. А аз... сякаш бях изстреляна в друго време, в друго измерение – отвъд възприятието „тук и сега”.

Така, както се появи, мъжът изчезна, сякаш сливайки се с белотата на падащия сняг. А аз преживях един вълшебен миг на внимание от тайнствен стар джентълмен от едно красиво минало, малко помътняло и позабравено от грубата и забързана действителност на нашето време.