В смолянското село Габрица днес живеят 15 души - трима от тях млади. Какво ги връща в малкото и почти обезлюдено село и защо виждат бъдеще в него?
Вижте повече от репортажа на Радиана Божикова в поредицата "Изгубени във времето" на предаването "Тази събота и неделя" по bTV, както и в богатите ни галерии.
Село Габрица никога не е било голямо село, но пък винаги е имало деца. Няма богата и славна история, но очарова с изобилие от природни картини. Точно това привлича в селото и трима млади души. С тях жителите тук стават около 15.
Костадин Муржев се премества тук преди три години от Рудозем. Днес живее сам. Реставрирал е бащиния си дом и днес посреща в него гости на селото.
Кожарството наследил от дядо си и в момента това е основният му занаят. Работи в селото и като строител, а това му дава възможност да вижда Габрица от различни гледни точки.
Ежедневието му преди да се завърне тук е буквално на колела - обикаля страната на длъж и шир с рок бандите, в които свири.
"Живял съм го това и не искам да се връщам към този начин на живот, където има много хора, ежедневието постоянно е заето, не ти остава време да се мисли за нищо", споделя Костадин.
"Тук всеки ден е различен, нищо общо с предишния и със следващия. Има хора, които не разбират - странно им е, че млади хора се връщат в толкова обезлюдени места. Но главното е човек да си разполага с времето, защото по-ценно от това има ли?", пита Костадин.
Собственици на единственото магазинче в селото днес са Елица и Милен Радеви, които заменят блясъка и лукса на столичния живот за спокойствието и уюта на Габрица.
Преди да дойде тук Елица мечтаела да се занимава с моден дизайн, а Милен дълги години бил фотограф за най-известните модни списания у нас. Реализирал е редица артистични проекти, инсталации и изложби.
"Те дават живец. Виждате колко ни е хубаво селото тук - чисто християнско село, оцеляло в беднотия, в немотия. И щеше да загине, беше загинало, но те го съживиха, сега вече станахме петнайсетина жители", споделя дядо Костадин радостта си от младите хора в Габрица.
"Тук си открих нова баба, защото моите баби отдавна отидоха на небето и тук открих баба, която е сестра на моята баба", споделя Милен.
"Аз бях омагьосана и очарована, защото общността, в която се намерих сред всички тези баби и млади хора едновременно, беше много интересно за мен – видях любовта. Това, което мен ме впечатли беше любовта, която имат по между си, с която гледат Милен и той гледа на тях", допълва Елица.
Двамата вдигат сватба тук. Ражда се и първата им рожба, която днес е радостта на селото - Калин.
"Селцето ни позволи да си осъществим мечта, която с времето трябваше да бъде след време, но стана по-рано", казва Милен.
"За мен е много важно детето ми да бъде свободно. Аз съм дете, което е израснало на село и имах най-вълшебното детство, за което едно дете може да мечтае", казва Елица.
Елица взима решението да живее на село веднага, но всъщност много пъти през последните три години е трябвало да се пребори с въпроси и страхове за бъдещето.
"Най-големите трудности при мен бяха свързани с мнението на близките ми хора. За тях това беше доста смело решение и не бяха сигурни в нашите намерения", споделя Елица.
С времето двамата надмогват несигурността, раждат се нови идеи. Днес тя е детски фотограф, а той освен с фотография се занимава и с изработването на лампи от родопски тикли.
Двамата се надяват в бъдеще в селото да има повече деца.
"Ние търсим вдъхновение всеки ден и искаме да развием мястото. Аз се занимавам с проекти, свързани с деца. Представяме си детски летен лагер, който да е с деца и техните родители. Защото е много важно за едно дете и за едно семейство да правят нещата заедно", казва Елица.
"Ние не се чувстваме изолирани и не живеем в изолация - напротив, изцяло сме технологично свързани със света, нищо не ни липсва, работата може да се върши и от разстояние", казва Елица.
Животът на село е напълно възможен и много хубав, важното е да не се страхуваме да направим тази крачка, в крайна сметка нищо не губим, винаги може да опитаме", допълва Елица.
