Селото, до което се стига само ако вървиш два часа пеша. И макар, че Дойранци на картата е в България, последните му двама жители са толкова откъснати, че почти вече не говорят български език. Как се стига до селото и как живеят хората там? Разказват репортерът Радиана Божикова, операторът Александр Осиченко и фотографът Евгений Милов в поредицата "Изгубени във времето" на предаването "Тази събота и неделя" по bTV.
Казват, че за всяка пътека си имало хора. Едни по любов, други за шипки, малини, дренки... Трети, като нас, от любопитство. Стръмната пътека, по която катерим ще ни отведе почти до родопския връх Бездивен. Там се намира село Дойранци. В него все още има двама жители. За да се срещнем с тях ни очакват около два часа път пеша.
С изключителни гледки е изпълнен целият ни път нагоре. Това под нас е криволичещата полупресъхнала река Боровица, а в далечината се вижда язовир Кърджали. Тук почти под всеки хълм има по едно сгушено селце с по 3-4 жители. До тези селца се стига, обаче само по същите кози пътечки, по които се движим и ние нагоре…
Разминаваме се с Рамадан и неговия кон. Оказва се син на бабата и дядото, които очакваме да видим. Носил им провизии, сега слиза към съседното село, където живее. Изминава този път всеки ден по два пъти.
Всъщност пътят до село Дойранци се оказва добре познат маршрут за много мотористи и ето тези жълти ленти са тяхната маркировка, която за нас е единственият ориентир, чрез който можем да достигнем до селото.
Изненадани сме да срещнем още един човек по пътя. С два коня. Двамата братя се преместили в Асеновград, но заради болните си родители се върнали в планинското село. След няколко години родителите им се споминали и те останали сами. Гледат животни. Път назад нямало…
Два-три пъти в седмицата слизат до Ненково за хляб. И двамата не са минавали под венчило, но вярват, че мечтата за семейство ще се сбъдне. Ако се изгубиш в планината ще те нахранят и подслонят.
Стигнахме село Дойранци. Няма таблека, обаче има входна врата, а пък телефонът ми показва 3 часа и 22 минути...
Щастливите ни усмивки от красивия преход замръзнаха, когато видяхме селото е потънало в руини. Единствена на върха ни посреща каменната къща на почти 90-годишните Шукариа и Ахмед. Двамата работят в градината. Гледат лук, спанак, доматки, зелена салата, картофи. Имат крави, често ходят за билки.
"Казвам се Шукариа. На 84 години съм. Родена съм в село Безводно. Тук съм отгледала децата си. Имам пет деца - три дъщери и двама сина. От това място съм видяла и хубаво, и лошо", казва тя.
Шукариа не знае български. Учила само две години, после се оженила, дошла да живее на високото. Вече трудно излизат думите, защото от години не е разговаряла с почти никой.
"Нямаше български език в училище. Само две години съм го учила, но не беше достатъчно", казва тя.
Съпругът й обаче - дядо Ахмед, бил учител. В това макар и недостъпно село, жителите построили училище. В него никога не е имало ток, но имало 30 ученика.
"33 ученика имаше", спомня си той.
Дядо Ахмед преподавал на всички по всичко. Някога тук живеели 16 семейства. Те се изселили към Турция. Останали само Ахмед и Шукариа.
"Животът е работа, постоянна борба за прехрана и пак работа. Това е… Видяхте ли онази разрушена къща? Това беше нашият дом. Преди години се запали и изгоря. После се преместихме тук. Не можахме да спасим нищо. Цялата ни покъщнина видях в пламъци", казва тя.
Имахме малко пари събрани от пенсии. Като многодетна майка бях пенсионирана млада. В бързината не успях да ги взема. Изгоряха всичките ни пари", казва тя.
Като потъне всичко в сняг, остават затворени вътре. Ток имат колкото за крушките. Водата им е ледена.
"Само за крушките по стаите, само лампите и телевизора. Няма пералня, няма. Не може да поддържаме. В моята стая с газ, не паля печка. Има едни газови такива, като запаля, тя стаята е малка, две легла има - и за пет минути става баня вътре", казва той.
От време на време при тях са синовете. Карат провизии и помагат за кравите.
"Тук са свикнали, не искат да слизат долу. Дойранци, Дойранци. Иначе трябва да кажете не Дойранци, а Дейлъромра - желязо. Имало железари тук, ковачи и на тяхно име се води, ама по български не е кръстено на тях. Синовете на железаря се водело", казва той.
"България, казва Динжер, я знам само картата". Всичко градове е научил, но почти никъде не е бил. Имал седем професии.
"Огняр, оксиженист, електроженист, шофьор, средно образование имам в селото. Постоянно си намирам работа. Да живееш е хубаво, ама зависи как ще предлагаш да живееш. Тук не можеш да живеш, както искаш да живееш. Тук цял ден ходя аз, ходя с телетата. С кой да говоря или с кучетата", казва Динжер.
Днес освен красивата гледка нищо друго не изпълва така душите им. Не искат нищо. Никога не биха оставили дома си самотен.
"Не е трудно да се живее тук. От нищо и никой не се страхувам. Освен да ми вземат живота, друго какво ще ми вземат? Щастлива съм, вярвам на Бог. Радвам се, че съм жива", казва тя.
