Трогателна история, която остава с читателя дълго след последната страница, а също прекрасен избор за почитателите на „Ловецът на хвърчила“ и „Мемоарите на една гейша“ - очаквайте Бялата хризантема от Мери Лин Брахт на 4 септември.
Корея, 1943 г. Хана е прекарала целия си живот под японска окупация. Като хеньо – жена водолаз, тя се радва на независимост, която е непозната за повечето корейци. Докато един ден, в опит да предпази по-малката си сестра от японски войници, Хана заема мястото й като тяхна пленница. Те я транспортират до Манджурия, където е принудена да работи в един от бордеите на японската армия.
Южна Корея, 2011 г. Еми е прекарала последните 60 години в неуспешни опити да забрави саможертвата на сестра си. Вече е време да се изправи срещу миналото си, за да живее спокойно в настоящето. Тя оцелява след загубата на цялото си семейство, преживява един насилствен брак и единствено децата й придават смисъл на живота. Ще успее ли накрая да превъзмогне болезнените последици от войната, за да получи прошка?
Мери Лин Брахт е американска писателка с корейски корени, която живее в Лондон през последните десет години. Израснала е в голяма южнокорейска имигрантска общност в малко градче в Централен Тексас, в близост до военна база. Започва да се обучава за пилот на бойни самолети, но още през първата си година открива, че „не иска да убива хора, а да ги изучава“, и записва курс по антропология. През 2015 г. завършва „Креативно писане“. Трудностите, през които са минали майка й и многото други жени като нея след края на войната в Корея, имат голямо въздействие върху авторката и водят до написването на „Бяла хризантема“.
"Майсторски написаният дебютен роман на Брахт е изпълнен с исторически детайли и силни емоции. Това е една незабравима история за смелостта на корейските жени по време на Втората световна война", пише "Пъблишърс Уикли". "Този завладяващ и сърцераздирателен дебютен роман отдава почит на хилядите корейски жени, принудени да живеят като робини по време на Втората световна война", допълва "Буклист".
За историята, мястото, символиката и героите
Чеджу
Чеджу е остров в Южна Корея, известен със своята специфична архитектура, дължаща са на ветровития климат, разнообразие от угаснали вулкани, плажове и рибарски селца. Макар да се намира близо до континенталната част на Корея, островът е един съвсем различен свят, което се подчертава и от нетипичния диалект на местните жители.
Жените хеньо
Хеньо са жени водолази, които се гмуркат без екипировка в ледените води край острова, за да събират различни морски продукти, които след това продават. Традицията на хеньо се предава от поколение на поколение повече от четиристотин години. Благодарение на нея жените на острова стават тези, които се грижат за прехраната на семейството, а това превръща остров Чеджу в единственото място в Корея, където се откриват взаимоотношения, близки до матриархат.
Бялата хризантема
Въпреки че името на цветето идва от гръцки език, се смята, че хризантемата е култивирана за пръв път в Китай 2500 години преди растението да стане познато в Европа. Будистки монаси го пренасят в Япония, където цветето толкова се харесало на императора, че той често поставял хризантеми на трона си и сядал върху тях. Дори символът върху императорския печат бил жълта хризантема, за която се вярвало, че символизира власт и сила. Бялата хризантема, от друга страна, е символ на скръб и траур и в азиатските държави се използва по време на погребения. В много култури се смята, че бялата хризантема също символизира истина и чистота и присъствието й в дома приканва гостите да бъдат искрени, да ценят честността и да казват истината.
"Жените за разтуха"
„Жените за разтуха“ били млади жени и момичета, които японската армия събирала от окупираните територии по време на Втората световна война и превръщала в сексуални робини. Историческите източници не могат да дадат конкретна информация за броя на жените, принудени да живеят в т.нар. „Станции за разтуха“. Много от тях били отвличани от домовете си или примамвани с обещания за работа и образование. Дълго след края на войната съществуването на „жени за разтуха“ е било отричано, а на оцелелите е било забранено да разказват за преживяванията си. Едва през 1991 г. първата жена споделя своята история. Чак през 2015 г. японското правителство признава използването на тази порочна практика и основава паричен фонд в тяхна полза, но с условието Статуята на мира пред японското посолство в Сеул, която включва и „жена за разтуха“, да бъде съборена. Дори и днес съществуването на „жените за разтуха“ е тема табу в много азиатски държави.
Предлагаме ви да прочете откъс от Бялата хризантема на Мери Лин Брахт, издадена от "Хермес".
Хана знае, че да закриля сестра си, означава да я държи далеч от японските войници. Майката го е втълпила на голямата си дъщеря: Никога не позволявайте да ви видят. И най-вече никога не оставайте насаме с тях! Хана е доловила нещо зловещо в предупредителните майчини думи и на шестнайсет се смята за късметлийка, защото това не се е случвало досега. Но в един летен ден късметът я изоставя.
Късен следобед е и другите гмуркачки отдавна са отишли на пазара, когато Хана за пръв път вижда ефрейтор Моримото. Майка й иска да напълни още една мрежа за болна приятелка, която не може да се гмурка. Тя винаги се притичва първа на помощ. Хана се показва на повърхността, за да си поеме въздух, и поглежда към брега. Сестра й е клекнала на пясъка и заслонила очи, гледа към морето. На девет години е достатъчно голяма, за да стои сама на брега, но твърде малка, за да плува по-надълбоко с Хана и майка си. Дребна е за възрастта си и още не е достатъчно заякнала.
Хана е намерила голяма раковина и тъкмо се кани да извика на сестра си, за да й се похвали, когато забелязва как към брега се насочва някакъв мъж. Надигайки се над водата, за да го види по-ясно, Хана осъзнава, че мъжът е японски войник. Стомахът й се свива от внезапен страх. Какво търси той тук? Японците никога не се отдалечават толкова от селото. Тя оглежда брега на заливчето, за да види дали няма още войници, но мъжът е сам. И върви право към сестра й.
От погледа му я скриват група скали, но няма да е задълго. Ако продължи в същата посока, ще излезе точно пред нея и после ще я отведе – ще я откара с кораб в някоя японска фабрика като другите момичета, които изчезват от селото. А тя не е достатъчно силна да издържи на работата във фабриката или на суровите условия там. Сестра й е толкова малка, толкова обичана, не бива да я отведат.
Докато оглежда морето за майка си, Хана осъзнава, че тя е под водата, невидима за японския войник, който се е насочил към вълните, плискащи се на брега. Хана няма време да чака майка си да изплува, пък и тя е твърде далеч, ловува по края на рифа, там, където той се спуска в дълбока падина и морското дъно не се вижда в продължение на километри. Задължение на Хана е да закриля малката си сестра. Обещала е на майка си и възнамерява да спази своето обещание.
Хана се гмурва под вълните, плува с всички сили към брега. Надява се единствено да стигне до сестра си преди войника. Ако съумее да му отвлече вниманието, малката може би ще се измъкне и ще се скрие в близкото заливче, а тогава пък Хана ще успее да избяга обратно в океана. Войникът едва ли ще я последва във водата.
Течението я блъска, сякаш отчаяно иска да я избута назад в морето, на безопасно място. Изпаднала в паника, тя се подава на повърхността, поема си дълбоко дъх, вижда, че войникът продължава да върви към скалната козирка и приближава все повече.
Хана решава да плува над вълните, макар да знае, че така ще я видят, но не може да остане твърде дълго под водата, бои се, че няма да разбере колко се е приближил войникът. На половината път до сестра си вижда, че той спира. Бърка за нещо в джоба си. Тя потапя глава във водата и ускорява темпото. При следващото вдишване забелязва, че мъжът пали цигара. Всеки път, когато си поема въздух, го вижда малко по-близо. Издухва дима от цигарата, всмуква, пак изпуска дима, отново и отново, при всяко повдигане на главата й, до последното поемане на дъх, когато мъжът поглежда към океана и съзира плуващата към него Хана.
Войникът е само на десетина метра от брега и тя се надява, че няма да види сестра й. Момиченцето все още е скрито от скалите, но няма да е задълго. Опряла е малките си ръце в каменистия пясък, кани се да стане. Хана не може да й извика да не го прави. Плува още по-бързо.
Гмурва се, с всяко загребване избутва водата от пътя си и накрая ръцете ѝ докосват песъчливото дъно. Рязко се изправя и пробягва последните няколко метра плитка вода. Дори войникът да е извикал нещо, докато е тичала към козирката, Хана не може да го чуе. Сърцето й блъска в ушите, заглушава всичко. След този спринт към брега има чувството, че е пропътувала половината земя, но още не може да спре. Лети по пясъка към сестра си, която й се усмихва в неведение. Преди да заговори, Хана се спуска към нея, сграбчва я за раменете и я поваля на земята.
Бои се, че сестра й ще се разплаче, и запушва устата й с длан. Щом вижда надвесеното лице на Хана, момиченцето веднага разбира, че не бива да плаче. Хана я стрелва с поглед, който само една малка сестра може да разбере. Притиска я към пясъка, иска да я зарови в него, за да я скрие от очите на войника, но не разполага с време за това.
- Къде изчезна? – провиква се войникът. Застанал е на ниската скална козирка, която гледа към брега. Задържи ли се там, може да надникне надолу и ще види и двете. – Май русалката се е превърнала в момиче, а?
Ботушите му скърцат по камъните над тях. Крехкото телце на сестра й трепери в прегръдките на Хана. Страхът е заразителен и тя също се разтреперва. Осъзнава, че сестра й няма къде да избяга. От мястото, на което стои, войникът има видимост във всички посоки. Спасението е и двете да избягат в океана, само че сестра й не може да плува дълго. Хана е достатъчно силна да остане с часове в дълбокото, но сестричката й ще се удави, ако войникът реши да ги чака на брега. Тя няма план. Не вижда изход. От тази мисъл изтръпва.
Бавно сваля ръка от устата на сестра си и за последен път се вглежда в изплашеното й лице, преди да се изправи. Очите на японеца са остри и Хана усеща как я пронизват, докато се плъзгат по тялото й.
- Не било момиче, а млада жена – заключава той и се засмива с нисък, ръмжащ смях.
Облечен е в бежова униформа и е обут с високи ботуши, шапката засенчва лицето му. Очите на войника са черни като скалната козирка под краката му. Хана още не може да се съвземе от плуването до брега и всеки път, щом си поеме дъх, мъжът вперва очи в гърдите й. Бялата памучна риза за гмуркане е тънка и тя припряно ги прикрива с косите си. От памучните шорти капе вода и се стича по треперещите й крака.
- Какво криеш от мен? – пита той и се опитва да надзърне от козирката.
- Нищо – отвръща бързо Хана. Отмества се от сестра си, иска погледът му да следи нея. – Просто... специален улов. Не исках да помислите, че е изоставен. Мой си е.
Издърпва една от кофите върху козирката, за да отвлече вниманието на войника от мястото, където лежи сестра й.
То продължава да е заето с нея. След кратка пауза мъжът оглежда морето, после и брега в двете посоки.
- Защо си още тук? Всички други гмуркачки са на пазара.
- Приятелката ми е болна и ловя вместо нея, иначе ще остане гладна.
Това отчасти е истина, затова тя го изрича с лекота.
Той продължава да се озърта, сякаш търси свидетели. Хана се извръща към буя на майка си, но тя не е там. Все още не е видяла войника, нито е забелязала отсъствието на Хана. Полека-лека я обзема тревога, че майка й е изпаднала в беда. Залива я порой от мисли. Японецът отново се заглежда в ръба на козирката, сякаш усеща присъствието на сестра й отдолу. Хана мисли трескаво.
- Мога да ги продам на вас, ако сте гладен. Бихте могли да занесете малко и на приятелите си.
Войникът не изглежда убеден, затова тя побутва кофата по-близо до него. Морската вода вътре се разплисква и той отстъпва бързо назад, за да не намокри ботушите си.
- Извинете – изрича на един дъх тя и хваща кофата.
- Къде е семейството ти? – пита внезапно той.
Въпросът му сварва Хана неподготвена. Тя поглежда към водата и вижда как главата на майка й се гмурва под една вълна. Лодката на баща й е далеч в морето. Тя и сестра й са сами с този мъж. Отново се обръща към него и в този момент съзира още двама войници. Насочват се към нея. В главата й проехтяват майчините думи: Никога не оставайте насаме с тях. Каквото и да каже сега, то няма да я спаси. Не притежава нито сила, нито власт, която да противопостави на имперските войници. Знае, че могат да правят с нея каквото си пожелаят, но не е единствената, изложена на риск. Откъсва очи от пенливите вълни, които я подканят да се гмурне пак в тях, да избяга.
- Починали са.
Думите прозвучават достоверно дори в собствените й уши. Ако е сираче, няма кого да принудят да си мълчи за отвличането й. Тогава семейството й ще бъде в безопасност.
- Клета русалка – казва японецът и се усмихва. – В морето човек може да открие истински съкровища.
- Какво сте си намерили, ефрейтор Моримото? – провиква се единият от приближаващите войници.
Моримото не поглежда към тях, очите му остават приковани в Хана. Двамата мъже застават от двете й страни. Моримото им кимва отсечено и се отдалечава бавно по пясъка. Войниците я сграбчват за ръцете и я повличат след него.
Хана не може да вика. Ако сестра й се опита да помогне, ще отведат и нея. Хана няма да наруши обещанието си да я пази. Затова тръгва, без да пророни дума, ала краката й отказват да се движат. Висят безполезно от тялото й и я теглят надолу, това обаче не спира войниците. Хващат я по-здраво, повдигат я от земята и пръстите на краката й оставят тънички дири по пясъка.
