Какви са признаците, по които да разпознаем тревожността и какви са причините за появата на тревожно разстройство при децата - разговаряме по темата с д-р Огнян Димов, психоаналитик и психотерапевт. Макар да не работи с деца, д-р Димов очерта основните причини за това състояние при подрастващите.
Преди да се насочим към проблематиката на детето, е добре всеки родител да си направи следната преценка:
- стъпка номер едно -наблюдава ли детето като отделен човек;
- стъпка номер две – до колко проявява и преживява чрез детето си своите тревожни състояния.
Всеки има своите тревожни състояния, въпросът е доколко от най-незначителни неща, които детето направи, ние отключваме гняв, отключваме и започваме да крещим, казва Огнян Димов.
От друга страна, занимаваме детето с всичко онова, което ние усещаме и чувстваме като хора - така го поставяме на мястото на наш родител, което според психотерапевта, не помага по никакъв начин нито на нас, нито на детето.
"Ужасявам се колко много родители правят това с децата си. Не поставят граница – мислят, че детето едва ли не им принадлежи, че не е отделна личност, а тяхно продължение, от една страна. От друга страна, го занимават с всичко, което преживяват. От трета страна, те го наказват по неадекватен начин – детето не е направило нищо кой знае какво, масово се вика, крещи и обижда. Което означава, че дори и в това отношение, ти наблюдаваш детето като един зрял човек, който може да понесе обидата. Не си даваме сметка, че детето се идентифицира с това, което ние му отпращаме като образ за самото него. То се идентифицира с начина, по който ние му говорим и с начина, по който го определяме като отделна личност.
Но това, което е най-сериозно, е това, че много прилични семейства поставят детето в позицията родител и започват да му обясняват колко им е труден животът, как не са спали вечер, колко им е трудно родителството, как детето ги изтощава, отнема от силите им, колко много им струва това, че са родители…
С какво помагаме на детето, всъщност ние му „помагаме“ с това то да се идентифицира с образа на човек, който пречи, който е вредител, който дотяга и предизвиква отрицателни емоции, откъдето вменяваме от най-ранна възраст чувство за вина, което с течение на времето се развива.
Казваме едва ли не, че нашето състояние зависи от неговото поведение, ами въпросът е - ние като сме решили да ставаме родители, не сме ли отработили всички тези неща".
Човек трябва да поддържа вътрешна емоционална граница с детето си.
Нещо, което д-р Димов обича да повтаря, е: "Ние сме приятели на детето си, но то не ни е приятел – не може да говорим с него, както с нашите връстници приятели, с нашите съпрузи или терапевти".
"Всичко се говори, телевизорът гърми от сутрин до вечер, детето слуша за войната или за коронавируса, дори и това е изключително заразно в прекия и преносния смисъл. Ние всъщност тласкаме децата си към едно генерализирано тревожно разстройство", обяснява специалистът.
Целия разговор с д-р Огнян Димов, автор на книгата "Тревожността - Причини, смисъл, разрешaване" очаквайте в сряда, 1 юни в подкаста ни "Малки разговори".
