Да не седим сами в страха - как да говорим с децата си за войната в Украйна

Последните няколко дни, предвид скоротечното развитие на събитията в Украйна, действителността придобива все по-сюрреалистични измерения. Войната сключва костеливи ръце около вратовете ни по един или друг начин. И извън полтическите решения и обрати, извън сирените, часовете безсъние, страховете и надеждите - някъде там е човекът, хванат в капана на собствения си ужас. Новините, снимките, личните истории - всичко това отключва скрити страхове. Какво ще се случи, ако... Как да защитим децата си?

Тази сутрин, докато чаках метрото, отнякъде долетя детски писък. Някое дете проплака силно. За миг загубих почва под краката си, мина ток през тялото ми, пред погледа ми запрепускаха кадрите от последните дни на деца, налягали в подземията на Киев и други украински градове. Обзе ме паника, че току-що съм оставила децата си в училище, че съм далеч и ако нещо се случи не мога нищо да направя. А аз наистина няма какво да направя. Или пък мога?

Потърсих психолога Детелина Стаменова за съвет. Как да не губим почва под краката си, кои са лостовете да не губим себе си в потока от негативна информация и най-вече какво да кажем на децата и как да говорим с тях на тема "Война".

Снимка: iStock

Детелина, как да не загубим връзка със себе си - какви са опорните точки, за които да се държим и да сме трезви, защото, мисля си, не знаем как да действаме, ако утре се събудим и има ядрено нападение. В мен се блъскат мисли, че преекспонирам ситуацията, най-вероятно от страх, както и осъзнаването, че ядрен удар е съвсем реалистичен?

Новина, като тази от неделя, 27 февруари, когато руският президент обяви, че поставя ядрените сили в режим на готовност, натисна бутоните на изключително добре отглеждани и вероятно реалистични страхове в поколенията преди 90-а година. Военното обучение беше част от учебната програма, а броят ядрени глави се следеше от медиите. Тези поколения са изтикали това в дълбините на подсъзнанието и затова новината имаше сила, която едва ли сме очаквали, будейки тревожност, много далеч отвъд представите ни как бихме могли да живеем; кое е важно и кое не е; как да продължим оттук нататък.

Нека натиснем бутона пауза. 28 февруари 2022 г. Две години след началото на най-голямата световна здравна криза, която промени икономическия пейзаж, но и ние се променихме – затворени, тревожни, с много починали, болни и тревожни хора. Кадрите от военните действия в Украйна и сега това (поставянето на ядрените оръжя в готовност от страна на Русия - б.а.).

Срещу COVID има маски, миене на ръце, лекари. Невидим враг, което дори дава възможността да бъде отречено съществуването му. Сега ситуацията е друга – населението е притеснено заради промените, от които дълго ще се възстановява, а заплахата си има мъжко име и ефектът би бил непоправим. В тази заплаха има перверзност на садист, който заплашва, предизвиквайки дълбокото чувство за безпомощност пред ситуацията. С риска за всяка прогноза, която се прави в момента, тази заплаха има цел да парализира повече психологически европейците. Така и без това притеснените обикновени хора ще бъдат още по-притеснени, а 

страхът не води до добри решения, той предизвиква паника.

Затова и когато си задаваме въпроса "как да действаме", отговорът вероятно би бил в това да намерим точния баланс между самота и свързване. Самота – в смисъл да изследваме от какво ни е страх, да се върнем назад – аз го направих вчера вечерта, припомняйки си детските си страхове, военните филми и ужаси и осъзнавайки, че нищо от това не се случи. И свързване – с това да бъдем с близките си и да „изключваме“ качествено – без новини, със занимания, които ни концентрират само в едно. Например вчера, пренатоварена от това, което се случи вечерта, започнах да правя тестове по език за време.

Как да действаме - давам си сметка, че се чудя дали и какво да приготвя като най-необходимо, колко мога да нося - лекарства, обувки за децата, какво по-напред! Храна? И пак една част в мен казва, че може би прекалявам.

Ако това ще те успокои – направи го. Опасността обаче остава в това ежедневието ти да е в такива мисли. Затова отново - това, което научихме, надявам се, през последните две години – 

направете си структура на деня, по-малко джънк храна и алкохол за туширане на тревожността; жестове на добро към околните; грижа за близките и максимално даване на смисъл на деня.

Въпросът ми е има ли механизми да се държим трезви?

Страхът от атомни експлозии, в резултат на детонация на ядрено оръжие, има своето име - „атомософобия“, и започва след атаката над японските градове Хирошима и Нагасаки, като нейния пик е през 50-те и 60-те и изтощава страдащите, някои от които строят и собствени убежища. Тогава с тях се работи главно с психотерапия и често пъти лекарства.

Снимка: iStock

Наблюдавам, че при хора с хранителни разстройства, с тревожни състояния и такива с постравматичен стрес, които не са в терапия или са започнали скоро, тези новини водят до влошаване на състоянието им. Дори при познати и приятели се вижда покачване на притеснението, заради нещата, които се случват толкова близо до нас. Затова:

• ако сте разстроени от всичко, което виждате и чувате от новинарските емисии; ако се разплаквате от кадрите на възрастни и деца; ако си представяте, какво би било ако сте на тяхно място, важно е да знаете, че не сте единствени и тези чувства ви правят хора с важното умение емпатия. Да сте тъжни, объркани или разстроени е разбираемо.
• Споделяйте с близки как се чувствате, дори да е по хиляда пъти. Дайте време и те да говорят с вас. Говорете с добро. Не се дразнете, когато близките ви реагират рязко.
• Говорете с децата си за случващото се, не ги оставяйте в незнание. Страшно е да се говори, но е още по-травмиращо и страшно да се мълчи. Отговаряйте на въпросите им. Гушкайте ги. Намалете им достъпа до новини, но не крийте какво става. Разкажете им истории с добър край за хора, които са намерили подслон, намерили са близките си, разкажете им за доброто в този луд свят. Подкрепете ги и ги уверете, че сте до тях, каквото и да става
• Набутайте в ежедневието неща, които ви правят щастливи, дори усещането ви да е, че хич не им е времето - дори да трябва да станете да направите палачинки в делничен ден. Правенето на неща, които ви правят щастливи, може да ви помогне да се почувствате по-добре.
• Направете опит да балансирате извънредната ситуация, в която живеем - опитайте се да прочетете щастлива история преди да си легнете. Не е грях да потърсите нещо хубаво, за да може да минете през деня или в съня.
• Помогнете на някого или нещо - човек, коте, куче, кауза.
• Ако заспивате трудно или сънувате кошмари, поговорете с близки, пишете, намерете си отдушник на мисли, дори да е бял лист. Със затворените очи се опитайте да се пренесете в лятото, когато всичко това ще е минало. Разгледайте хубавите си снимки, намерете стара книга, която ви е разсмивала и гушнете някого когото обичате - дори да е любима играчка, партньор и дете. Оставете децата си да се преместят при вас, ако са притеснени.

Снимка: Ройтерс

И накрая искам да завърша с една от любимите ми истории, тази за мъдрия цар Соломон и неговия пръстен, чийто надпис трябвало да му помага в трудни моменти, но и винаги да бъде напомняне, за това, че и добрите моменти не продължават вечно. Казва се, че заради това надписът се мрази от богати и се обича от бедните.

Някога цар Соломон поискал някой да му направи пръстен с послание, което да погледне, ако му е тъжно, а когато му е весело, да го свали на земята, в реалността. Търсил дълго думите... Дошъл един ден мъдрец, който му подарил пръстен с четири думи, а те били: "И това ще мине".

Да се надяваме, че тези времена ще минат. Бързо.