Някога водили ли сте си таен дневник? А днес? Смятате ли, че е нелепо и наивно или виждате в писането спасение и обяснение за самата (самия) себе си, когато препрочитате онова, което ви се случило, което ви е вълнувало и е оставило отпечатък, за който понякога дори не сте подозирали.
Наскоро на книжния пазар излезе една книга, която бихме нарекли предизивкателство. Книга за смелите, които могат да бъдат честни пред себе си. Могат да си признаят какви са, да се приемат такива и да се обичат.
"Разни мисли" на психолога Детелина Стаменова е книга дневник - можете да научите за психологични практики, които помагат да стигнете до вътрешния си свят, като същевременно не просто четете, но и пишете.
"Новата ми книга е в съавторство с всички, които ще участват, защото да правиш дневник е някакво старо удоволствие като плетенето, което обаче развива фината моторика и писането на дневник развива финото разбиране на себе си. Заплиташ си пуловера, където си го носиш и си забравил отдавна как се прави. Изобщо новата ми книга е опит човек по отделно да се вгледа в себе си", обяснява Детелина.
“Разни мисли” е предизвикателство и затова да се върнем към един друг тип мислене, който изисква нашето консистентно участие в даден процес, а не да задоволяваме импулси и стимули. Тоест много повече да се доближим до сериозното в нас, а не развлекателното", споделя още авторката.
"Писането понякога се прави, за да бъдем прочетени, особено ако сме писатели. Писането обаче може да е и акт на вътрешно поглеждане. Пиша, за да прочета себе си, пиша, за да се разбера. Писането е начин да се свържа с теб, без да има нужда да говоря", обяснява Детелина.
"Ако не искате да гледате в себе си, не ви е моментът. Никого не трябва да слушате. Който ви казва: “Оо, ти трябва”. Не. Това е личен път", категорична е обаче психоложката (целия разговор с нея чуйте във видеото - б.а.).
Велина Томова се занимава с дигитален маркетинг и писане на статии. Започва като онлайн журналист и редактор, днес е собственик на копирайт агенция Scribum.bg. Обича да пише от малка и може би за хората, които я познават, няма да е изненада като разберат, че има изписани към 30 дневника. Покрай книгата на Детелина Стаменова с Велина се заговорихме за необходимостта от писането като разговор със себе си. Ето какво ни сподели тя.
Велина, кога се оформи в главата ти идеята за дневник и как еволюира тя през годините?
Водя си дневник от пети клас. Тогава четях детски романи като „Хвърчащата класна стая“ и „Сърце“ на Едмондо Де Амичис, в които увлекателно беше описан детският живот, дори „Сърце“ е оформен като дневник. Искаше ми се да има книга и за моя живот и започнах да пиша случките от ежедневието си. С времето разбрах, че ние наистина пишем романа на живота си и можем да водим събитията в една или друга посока.
Какво записваше като по-малка и какво записваш днес?
Писането през годините се променяше заедно с мен. От по-наивно изреждане на ежедневните случки постепенно вътрешният ми монолог узря, по страниците изникваха дори политически теми като протестите през зимата на 1997-а, които сериозно бяха впечатлили 16-годишното ми аз.
Колко дневника имаш?
Във всеки момент от живота имам само един, когато свърши, започвам следващия. А общо за целия ми живот сигурно са над 30 – горе долу по един голям, дебел тефтер на година.
Как започваш всяка записка, ползваш ли обръщение към себе си или са набързо нахвърлени мисли?
Не, нямам обръщение, но гледам винаги да пиша дата, дори да е няколко дни по-късно. Това все пак е парченце от живота, трябва да знам къде е било разположено във времето.
Някой друг, освен теб, чел ли е някой от дневниците ти?
Хартиените – не или поне аз не знам :) Но от 2006 г. имам онлайн блог и той се чете. Но той не замести писането в тефтер. В блога се появяват теми, които са лични, но много хора биха се разпознали в тях – любовните вълнения и раздели, обществено-политическите теми, разсъжденията за приятелството като такова, но личните мисли на Велина продължават да са само на хартия.
Намираш ли отговори за теб самата в написаното?
С голямо удоволствие се връщам към старите тефтери. Припомням си неща, които вече съм забравила, умилявам се от отминалите ми вълнения и
отново усещам живота си в цялост – като роман в развитие.
Самото писане ми помага да се центрирам, да се разбера, да се чуя, да излея неизречимото. Хората медитират, за мен писането е медитация.
Защо да опитаме да водим дневник – какво се случва според теб, след като придадем писмена форма на мисълта?
Писането има различни ефекти върху ума, тялото и душата на един пораснал човек. Аз лично обичам допира на ръката до хартията и усещнаето, че „си пиша домашното“ - връщам се в онези безгрижни години, в които това ми беше единственото задължение. Предполагам, че повечето хора от аналоговото поколение ще се почувстват по същия носталгичен начин. Когато човек пише, дори никой друг да не го чете, се опитва да съставя смислени изречения, което канализира мисълта. Помага ти да се доизкажеш пред себе си, вместо мисловно само да прескачаме от мислите си към предстоящите задачи. Писането те води напред като по пътека, очертана от химикалката.
Как да се справим с чувството, че вършим нещо „глупаво“?
Нищо, свързано с вътрешното ти здраве и спокойствие, не би трябвало да се приема за глупаво. Кой определя дали нещо е глупаво или не? Робуването на хорското мнение е голям наш недостатък и предразсъдъците, от които сме изтъкани, ни правят много тъжни, гневни и нервни хора. Никой няма право да дава оценка на чувствата ви, нито на навиците ви, особено ако са с ползотворно влияние върху вас.
Признавам, че като малка си водих и аз „таен дневник“ (само за мен). Когато една приятелка на майка ми разбра, каза, че не разбира защо се прави това. За нея означавало, че искаш някой да научи тайните ти, понеже след като си ги написал, те ще бъдат прочетени и разкрити. Какво мислиш за това?
Всеки от нас се е сблъсквал с такива разочарования като малък в първите опити да разкрива душата си – или чувствата му са били осмени, или, както е било в твоя случай, изразяването на чувствата ти чрез писане е било определено като глупаво или неподходящо. За съжаление тези коментари в детството остават да звучат в нас през целия ни живот и определят голяма част от действията ни.
Ние като цяло се срамуваме от вътрешния си живот и правим всичко възможно да го скрием, дори от самите себе си. Проявата на чувства се приема за слабост, наричаме усмивката подмазване, а сълзите „глезотия“... Изобщо имаме много път да извървим към опознаване на душевността си и според мен този път се извървява с химикалка в ръка.
Децата ти имат ли дневници?
Да имаш дневник е модерно и сред децата на 10 години. Има съвременни книги, издадени като дневници с много илюстрации и място за лично творчество. Синът ми прави опити, но не е постоянен, предполагам, че когато вътрешният му живот се усложни, ще намира успокоение в писането (или рисуването) на мислите си.
Изкушаваш ли се да надникнеш?
Той все още всичко ми споделя, а и зададените теми са по-скоро документиране на вкусове и интереси, както в нашите лексикони преди. Не разбирам хората, които четат чужди дневници. Това е като да надничаш в банята...
Сподели ни твоите начини да обичаш себе си – какви жестове, подаръци, моменти отделяш и какво ти носят?
Изключително съм си благодарна за това, че през годините успях да култивирам в себе си положителен диалог със самата себе си. Не мисля за себе си в негативни краски. Не се наричам никога дебела или некадърна. Опознах се, научих кое ми носи удоволствие лично на мен,
без да се съобразявам с хорското мнение и гледам да си живея според вътрешните разбирания. Опасявам се, че има прекалено много хора, които не живеят според собствените си желания, а според очакванията на хората. Оставят се да им влияят дори за това какви книги да четат, как да се обличат, какво да мислят, дали да си водят дневник или не.
Материалът е подготвен от Ралица Михаилова и Стефани Филева
