Здравейте г-н Цветков,
До сега не ми се е налагало да прибягвам до услугите на психолог, единствено до книги за личностно развитие и усъвършенстване! Както и да е, набързо ще изложа своя проблем - почти винаги изпитвам вина след дадени покупки. Излизам от магазина и си казвам" Това не трябваше да го купувам, защо ми е, можех да спестя парите!" и т.н. Може да ви се стори незначителен проблемът ми, и аз в началото не му обръщах внимание, но си мисля, че нещата стават по-сериозни. Не мога да съжалявам постоянно - усещам, че не ми се отразява добре. Смятам, че не става въпрос само за парите, но и за постъпките ми - "Защо сега постъпих по този начин, а не направих това, защо казах това, имаше ли смисъл? Дайте ми съвет как да се отърва от това вечно, безумно съжаление към похарчени пари или мое действие?
Здравейте,
Известно колебание след дадена покупка е характерно за много хора и в психологията има цяла теория, чрез която се обяснява подобно явление (теория за когнитивния дисонанс). Ако обаче това колебание постоянно прераства във вътрешен дискомфорт и чувство за вина, най-вероятно става дума за нагласи, преживявания и модели, които са залегнали у нас от най-ранно детство – тогава, когато дори не сме осъзнавали, че играчките, с които разполагаме се купуват с пари. Вероятно начинът, по който се чувствате след като сте напазарувала нещо, е свързан с по-дълбоки психични съдържания и черти от характера ви. Преди да започнем да анализираме това, за което споделяте ми се ще да ви попитам дали въпросното усещане се поражда у вас само след като купувате неща лично за себе си, или изобщо при пазаруване?
При положение, че изпитвате угризения само в случаите, когато пазарувате за себе си изникват два въпроса, които много често се подхранват на подсъзнателно равнище – за стойността и за вината. И те далеч не касаят само стойността на отделна покупка, или дискомфорта, който изпитваме, след като си дадем сметка, че е можело да минем и без нея.
Някои хора израстват с мисълта, че хубавите неща им се полагат и те не трябва нищо да правят, за да заслужат дадено удоволствие. Често като деца - родители, близки и роднини са ги отрупвали с подаръци с повод и без повод, като същевременно са позабравяли да изградят у малчуганите така необходимата представа за граници. По-вероятно е такива хора като възрастни да се отдават на безогледно пазаруване, с нагласата че трябва да имат поредния нов модел телефон, дреха или кой знае какво... Подобна пристрастеност към пазаруване се нарича ониомания. Възможно е обаче да изпитват и дискомфорт, тъй като несъзнателно имат усещането, че не е трябвало да дават пари за тези неща, тъй като им се полагат по подразбиране (така, както е било в детството им).
При други е налице противоположният вариант – възрастните често са им натяквали с колко робски труд са изкарали парите за новогодишния им подарък например, как са превивали гръб от сутрин до вечер, за да бъдат нахранени и облечени, въпреки че нямат отлични оценки в училище, че са непослушни и пак са пропуснали да си подредят стаята. Подобни личности могат да израснат с усещането, че нищо, освен най-елементарните жизнено необходими неща, не е предназначено за тях, и дори да разполагат с големи възможности купуват луксозни подаръци за близки и приятели, но те самите се обличат от разпродажби или се хранят в евтини заведения, и ако случайно си позволят нещо „по-така” дълго време премислят за какво по-важно е могло да похарчат средствата, отделени за него.
Няма как да знам дали собственото ви детство е протекло в някоя от споменатите реалности, но проблемът, за който споделяте при всички случаи е повод да погледнете назад във времето и навътре към себе си. След това може да започнете с нещо елементарно. Вместо да анализирате „защо купих това?” или „защо направих (казах) онова?”, просто изтрийте съответното действие като отметнато и си задайте въпроса: кое е следващото нещо, което трябва да купя/направя?
И накрая - някой някога карал ли ви е да се чувствате виновна? Виновна за нещо, което на пръв поглед няма връзка с покупките, които правите? И сега, без сама да разбирате как, изпитвате вътрешен подтик да изкупувате някаква неясна вина, като не си позволявате това или онова и изпитвате угризения, когато го правите? Точно сега ми идва наум да перифразирам репликата от един популярен филм: „Вината е просто торба с тухли, която все някога трябва да изсипем, за да продължим пътя си”. И ако в контекста на вашето писмо продължа тази реплика: все някога трябва да напълним опразнената торба с подаръци. И за себе си и за другите...В пряк и преносен смисъл.
